„Комунизмът си отива” прокънтя на български в Европейския парламент

 

IMG_7822

„Комунизмът си отива” прокънтя в централата на Европейския парламент и то изпълнено лично от Васко Кръпката пред аудитория от граждани в Брюксел. Звучи предизвикателно за родните ни медии, но бе отразено единствено по Българската национална телевизия със свенлив анонс в новините два дни след събитието. Става дума за случилата се на 13 октомври 2014 г. в Брюксел (прес)конфeренция „Комунизмът и несломеният човешки дух… двадесeт и пет години след началото на българския преход…” , като част на инициативата на българския евродепутат от ЕНП Андрей Ковачев „Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989”.

Организатор и домакин бе българският евродепутат Андрей Ковачев, а участниците  бяха Даниела Горчева, Евгени Михайлов, Христо Христов, 93-годишният Дянко Марков – наш военен летец, изтърпял комунистическите гаври в лагера „Куциян”, бардът на надеждата за демокрация Едвин Сугарев и „кучето от крайния квартал” Васко Кръпката, който с кемпър докара бандата си „Подуене блус бенд” насред Брюксел.

Липсата на медиен интерес в страната ни България е доказателство, че комунизмът – да не кажем, че не си отива, но го прави “неусетно почти” като в песента на Богдана Карадочева за младостта. Няма по-вулгарно от манипулативните облъчвания, че нещата щели да се оправят, като се сменели поколенията!

“Хей ти, не им помагай да погребат светлината!”

Върху този енигматичен рефрен на вечните Пинк Флойд бе изградено словото на Едвин Сугарев , което ви предлагаме в пълния му вид:

IMG_7696

Едвин Сугарев в Брюксел:

„Понеже стана дума за музика и след малко ще слушаме Васко Кръпката, ще започна с музикален пример.  В “Стената” на Пинк Флойд има едно парче, наречено “Hey уou”, което винаги ме е поразявало със своята сила и простота. В него се казва, в свободен превод: “Хей ти, не им помагай да погребат светлината!/ Не се предавай без борба!” Именно това “Don’t give in without a fight!” е онази духовна, насъщна за човешкото достойнство заповед, която ни помогна да издържим, да не се предадем в дългите и тягостни години на българския комунизъм – въпреки всички угнетения, които претърпяхме.

Изпитвал съм този усет, опиянението от усилието да устоиш, да не се предадеш – въпреки че битката няма как да бъде спечелена – поне в обозримо бъдеще. Това често са строго лични и не особено важни прецеденти, но аз съм убеден, че точно те градят осмислянето на един от най-важните жестове във вътрешния свят на човека – жестът да застанеш скрещу злото, въпреки всичко и въпреки всички, които те убеждават да не го правиш.

И тъй като Даниела Горчева поиска да говоря за самиздат, ще споделя един такъв момент. Спомням си деня, в който с Владимир Левчев разнесохме първите броеве на нашите самиздатски списания “Глас” и “Мост” – едни такива малки, смешни наглед книжки. Тогава дори ксероксите се контролираха от ДС, тъй че снимахме текстовете и ги изкопирахме на двустранна фотохартия – за целта работихме десетина дни в една баня, превърната в любителска фотолаборатория.

Раздадохме първия брой по време на тъй наречената “априлска дискусия”, в която задължително участваха всички членове на Писателския съюз. Опитвахме се да налучкаме тези писатели, които биха предали книжките и на други потенциални читатели – тъй като това е всъщност самиздатът – не нещо, което издаваш сам, а нещо, което само се пре-издава и разпространява от самите читатели.

Раздадохме по трийсетина книжки и после всеки тръгна сам да пуска останалите в пощенските кутии на интелектуалци, художници и артисти, чийто списък беше уточнен предварително. Помня с какво ликуване пуснах последния брой на моя “Мост” – успяхме, казвах си, разпространихме ги, преди да ни усетят. Прибрах се у дома и първият телефон, който звънна, беше на Румяна Узунова от “Свободна Европа” – новината вече бе стигнала до нея – и аз , задъхан от вълнение, продиктувах в ефир въвеждащата статия на “Мост”-а.

Спомням си деня, в който простреляха Симон Версано, защото пишел лозунг против Тодор Живков на стената на подлеза до Орлов мост. Разбрахме, че е откаран във Военна болрница, но никой не даваше сведения за състоянието му. Уговорихме се по телефоните – една голяма група хора да се събере на Попа, а след това вкупом да отидем до болницата и да поискаме свиждане.

Когато приближих, видях, че пространството пред паметника, винаги пълно с млади хора, е абсолютно пусто, а в градината отзад бяха насядали едни типове с напълно еднакви кафяви костюми – и се правеха на отдъхващи граждани. От отсрещната страна на Патриарха, пред сегашното кино “Одеон”, беше монтирана камера, насочена към Попа. Обиколих околните улици, преди да отида на уреченото място – беше пълно с камионетки и униформени милиционери, част от тях с кучета.

Бях отишъл по-рано и когато се върнах към паметника, там бяха само Калин Янакиев и тогавашната му приятелка Вероника Николова. Отидох при тях и направихме дълъг нос към милиционерската камера – и тогава изпитах това особено чувство на облекчение и свобода – на свободата да кажеш: ето ме, тук съм, няма да се предам без битка.

IMG_7665

Изпитвах това чувство много пъти – просто времената бяха такива, че ни поставяха в ситуация на избор:

да се покориш ли и да потънеш отново в тогавашното примирено живуркане – или да застанеш против тези, които няма как да победиш, но за които самият факт на това заставане е вече поражение. Така беше и когато ни биха пред “Кристал” и откараха с камионетки заради публичната подписка на “Екогласност”; така беше на трети ноември, когато стотици хора застанаха – въпреки всичките опити за сплашване – пред Народното събрание, и за пръв път в проклетите 45 години на комунистическата власт скандараха сакралните думи “свобода” и “демокрация”; така беше и на 14-ти декември, когато хората обсадиха Народното събрание и поискаха да бъде отменен член първи от тогавашната конституцишя, според който властта безапелационно принадлежеше на БКП; така беше и когато застанах на барикадата на Сапарева баня заедно със селяните, хванати ръка за ръка, срещу стотината башибозуци от Службата за борба с безредиците; така беше и когато внесох в министгерството на правосъдието подписката с искане на оставката на главния прокурор Никола Филчев – знаейки, че заставам срещу всесилната тогава корпорация на гангстери и прокурори.

И за мен това е силата, която помага на човешкия дух да издържи, да се възправи срещу носителите на злото – дори и когато няма никакви шансове за победа. Чувството за свобода възвисява, то ни кара да се почувстваме наистина човеци – дори и в най-ужасните условия, дори и в най-несвободната среда. То плаши тираните, кара ги да се чувстват несигурни – и в крайна сметка руинира тяхната власт.

Има една снимка, която разтърсва, защото показва силата, породена от това чувство. Снимана е на площад Тянънмън – в деня, в който там избиха стотици протестиращи студенти.

Снимката е следната: един единствен човек е застанал срещу прииждащата към площада танкова колона. Стои – на метри от първия танк, съвсем беззащитен – но въпреки цялата си уязвимост е успял да спре колоната и това, забележете, става в комунистически Китай, където стойността на отделния човешки живот не значи нищо – и където танкът спокойно би могъл да продължи и да го премаже. Да, това става в комунистически Китай – но нека си спомним, че и в България току-що избрания за Председател на републиката Петър Младенов процеди през зъби на 14-ти декември: “Най-добре е танковете да дойдат!”

Именно това чувство за свобода е силата, която е крепила и крепи човека във всички драматични мигове от комунистическото господство, в което България живя, и от което все пак оцеля – въпреки всички поражения и с цената на свидни жертви, дадени именно от свободните духом люде. Разбира се, това чувство съвсем не е масово явление – способните до го усетят са малцина. Но пък те са солта на земята – всичко става чрез тях и благодарение на тях – и нищо не може да бъде постигнато без тяхното устояване.

 

Васко Кръпката има една песен “Ден след ден” – в нея храстът съветва дървото да се сниши пред бурята. Във финала се казва: “Някой постоянно оцелява/ додето други срещу бурята стърчат”. И трябва да стърчат – бих казал аз. Не е работа да оцелееш, за да живееш снишен. Свободата е именно в това: да застанеш срещу бурята.

Но трябва да прибавя още нещо: битката за свобода, тази единадесета заповед на свободния човек: “Don’t give in without a fight!”, не е нещо, което се състои еднократно.

Свободата се защитава ежедневно, отстояването й е постоянно задължение – иначе тя изчезва.

И като говорим за този четвърт век от 10-ти ноември 1989 г., трябва винаги да помним, че освен гледната точка към миналата несвобода, има и друга, към бъдещата такава. Казвам това, защото българският преход се оказа ялов, защото това, в което живеем днес, не може да се нарече нито демокрация, нито свобода, защото де факто през този период българската партокрация осъществи своята програма максимум: да трансформира своята власт от политически на икономически релси – и да обезвери, да корумпира собствения си народ, да култивира безнадеждност и амнезия в съзнанието на хората.

И понеже говоря това в Брюксел, в европейския парламент, няма да скрия, че

част от вината за днешното състояние на България като болния човек на Европа, се дължи и на европейската недалновидност спрямо комунизма.

Световният комунизъм не беше назован с истинското му име – не беше казано, че той е еквивалент, сиамски близнак на нацизма. Цивилизована Европа на доверие прие, че комунистическите партии  от Източния блок могат да се самореформират, че с тях може да се работи.

Това е наивност – равна на това да приемеш Владимир Путин за добронамерен партньор, което поне мислещите хора в моята страна никога не са си представяли като възможна опция. И сега – чрез Украйна и чрез реставрацията на стената между нормалния свят и ненормалните уродства на неокомунизма, ние изплащаме цената за тази наивност. Можем само да се надяваме тази цена да не е толкова висока, колкото беше през Втората световна война. И май е време да разберем, че за тези, които вече четвърт век се опитват да погребат светлината, не съществува шанс за промяна, нито пък покаяние”.

Работодателят е свободен да променя договори на непълно работно време в договори на пълен работен ден

Снимка: blog.esky.bg

-------------

Работодателите не нарушават правото на Европейския съюз, когато без съгласието на работник с трудов договор на непълно време еднолично го преобразуват в договор на пълно работно време, съобщи Правен свят.

Това постанови в решение от 15 октомври 2014 г. Съдът на Европеския съюз. Евромагистратите изключват подобен акт да представлява дискриминация. Те потвърждават заключението на генералния адвокат, че наличие на дискриминация би имало в обратния случай – против волята на работника работодателят да промени трудовият му договор на пълно работно време в такъв на непълно.

Казусът е с италиански произход,

но касае трудовите взаимоотношения работник-работодател на територията на целия Европейски съюз и визира тълкуване на Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г. между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), което се съдържа в приложение към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 г.

Спорът е между Министерство на правосъдието на Италия и неговата служителка Тереза Масчелани.

Г-жа Масчелани от 28 август 2000 г. работи като служител на Министерство на правосъдието на Италия при намалено наполовина работно време от три дни в седмицата.

На 4 ноември 2010 г. Италианската държава приема Закон № 183 относно делегирането на правомощия на правителството в областта на работата при тежки и вредни условия на труд, на реорганизацията на органи, на разрешените отпуски, дежурства и отсъствия, на мерките за социална закрила, на услугите по заетостта, мерките за насърчаване на заетостта, обучението и заетостта на жените, мерките против недекларирания труд и разпоредбите относно заетостта в публичния сектор и трудовите конфликти.

След влизане в сила на този закон, Министерството на правосъдието на 8 февруари 2011 г. преразглежда режима на непълно работно време, предоставен на г-жа Масчелани и на основание член 16 от този закон едностранно прекратява този режим и я задължава да работи на пълно работно време, разпределено в шест дни от седмицата, считано от 1 април 2011 г.

Г-жа Масчелано яростно се противопоставя на промяната,

която нарушава начина й на живот да посвещава свободното време на своето семейство и на професионалното си обучение и интелектуално развитие. Според нея Директива 97/81 установява принцип, според който работата на непълно работно време не може да се преобразува в работа на пълно работно време против волята на работника, и че поради това член 16 от Закон № 183/2010 противоречи на тази директива. Министерство на правосъдието не се съгласява с претенциите на жалбоподателката и й разпорежда да се подчини на новия режим на работно време.

Така спорът достига до Районния съд на град Тренто.

Преди да се произнесът италианските магистрати отправят два преюдициални въпроса до Съда на Европейския съюз:

„1) Трябва ли клауза 5.2 от Рамковото споразумение, въведено в действие от Директива 97/81, да се тълкува в смисъл, че не допуска националните законодателства на държавите членки да предвиждат възможност за работодателите да преобразуват трудовото правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време дори когато работникът не е съгласен?

2) Изключва ли същата Директива 97/81 разпоредба на националното право (като член 16 от Закон № 183/2010, съгласно която работодателите могат да преобразуват трудовото правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време дори когато работникът не е съгласен?“.

Пълният анализ на евромагистратите в Люксембург може да проселедите в сайта на Съда на Европейския съюз – дело C221/13. Крайното заключение е, че

Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г., което се съдържа в приложение към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 г., и по-точно клауза 5.2, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска, при обстоятелства като тези в делото по главното производство, национална правна уредба, по силата на която работодателят може да разпореди преобразуването на трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на засегнатия работник.

Рибари „гризнаха въдици” за милиони пред съда в Люксембург

Фотография: www.europarl.europa.eu

Бракониерският улов на риба тон тревожи сериозно европейските институции през последните години.

Бракониерският улов на риба тон тревожи сериозно европейските институции през последните години.

 

 

Опазването на рибата тон е по-важно за ценностите на Европейския съюз от претърпените загуби на ловците й. Това е видно от решението на Съда в Люксембург от вчера (14 окттомври 2014 г.) което бе огласено от Правен свят. Съдът на Европейския съюз отхвърли претенциите на френски риболовци към Европейската комисия да им заплати над седем милиона евро като извъндоговорна отговорност за ограничаването на периода за улов на рибата червен тон. Решението на пръв поглед не касае българските риболовци. Но е принципно и окончателно. Постановеното от евромагистратите в Люксембург се превръща в закон. Т.е. ако се ограничи улова на даден вид риба с еврорегламент, няма смисъл да търсите обезщетение за финансови загуби .

Казусът датира от 2008 г.
Поради заплаха от изчезване на вида на червената риба тон, на 12 юни 2008 г. Европейската комисия приема Регламент № 530/2008, с който „Считано от 16 юни 2008 г. се забранява риболовът на червен тон в Атлантическия океан, на изток от 45° западна дължина, и в Средиземно море от кораби с мрежи гъргър под флага на или регистрирани в Гърция, Франция, Италия, Кипър и Малта. Считано от същата дата се забраняват също съхранението на борда, поставянето в садки за угояване или отглеждане, трансбордирането, прехвърлянето или разтоварването на суша на този рибен запас, уловен от посочените съдове“.
До този момент разрешението за улов на апетитната риба е било от 1 април до 30 юни. Срещу съкращаването с 14 дни на улова протестират собственици и/или акционери на кораби с мрежи гъргър, плаващи под френски флаг, които извършват риболовна дейност във водите на Средиземно море. Към тях се присъединява и френският синдикат на ловците на риба тон STM.
Исканията им пред Общия съд към Съда на Европейския съюз в Люксембург са да бъде отменен Регламент № 530/2008 на Европейската комисия, както и тя да бъде осъдена да им заплати
обезщетение от близо седем милиона евро като извъндоговорна отговорност.

Исканията на риболовците са отхвърлени от Общия съд и те обжалват пред Съда на Европейския съюз.

Отговорността и сложността на казуса са явни.
Процесът е проведен от Голяма камара на Съда в Люксембург начело с председателя Василиос Скурис, още дванадесет съдии и с участието на генерален адвокат.
Целият текст на правния анализ за решението на евромагистратите може да прочетете в сайта на Съда на Европейския съюз – решение от 14 окомври 2014 г. по обединени дела C12/13 P и C13/13 P. А диспозитивът е:
„Съдът (голям състав) реши:
Отхвърля жалбите, подадени по дела C 12/13 P и C13/13 P.
Осъжда Gérard Buono, Jean-Luc Buono, Roger Del Ponte, Serge Antoine Di Rocco, Jean Gérald Lubrano, Jean Lubrano, Jean Lucien Lubrano, Fabrice Marin и Robert Marin да заплатят съдебните разноски по дело C12/13 P и осъжда Syndicat des thoniers méditerranéens, Marc Carreno, Jean-Louis Donnarel, Jean-François Flores, Gérald Jean Lubrano, Hervé Marin, Nicolas Marin, Sébastien Marin и Serge Antoine José Perez да заплатят разноските по дело C13/13 P”.

Европа е най-върлият преследвач на рибата тон

Рибата червен тон живее около 40 години и надхвърля 4 метра. Тя е от малцината морски обитатели, които нямат естествен враг. Освен човека! Проблемът явно е, че е деликатес. Над 56% от улова й се случва в Европейския съюз, а пазарът в Япония е неограничен.
От 90-те години на миналия век, според природозащитниците, популацията на вида застрашително намалява. По данни на Европейската комисия само за 2010 г. търгуваният обем риба тон надхвърля с над 32 хиляди тона разрешения. Явна яка контрабанда се вихри спрямо апетитната риба. Европейските институции непрекъснато са в процес на приемане на всевъзможни решения за опазването на вида.

Едвин Сугарев окончателно оправдан по тъжбата за „оклеветяване чрез съд” на Алексей Петров с иск за 300 бона обезщетение

EDI 111black_and_white_1

Осми въззивен състав на Наказателното отделение на СГС – Николай Младенов (председател), Антон Урумов и Марина Манолова, окончателно оправда Едвин Сугарев, че е оклеветил Алексей Петров по време на разпита му като свидетел по делото „Октопод” на 26 януари 2012 г. като му е преписал престъпление. Въззивното решение потвърждава оправдателната присъда на СРС – 12-ти състав НО с председател Веселка Йорданова от 12 юли 2013 г. и не подлежи на обжалване. Информацията е от Правен свят.

Става дума за пасаж-извадка от показанията на Едвин Сугарев, в отговор на въпрос, зададен му от прокурора, дали като журналист, обществен деятел и зам. председател на СДС има представа за взаимоотношенията на Алексей Петров с убития през декември 2002 г. прокурор Николай Колев. Инкриминираното съждение от отговора на Сугарев пред съда е: „…участието на Алексей Петров е решаващо и аз смятам, че той е организаторът на убийството на Николай Колев.” Същите показания Едвин Сугарев дава и на досъдебното производство, образувано за убийството на Николай Колев, както и пред различни медии от 29 декемри 2002 г насам.Претенцията за обезщетение, предявена десет години по-късно от Алексей Петров и отхвърлена от съда е за 300 хиляди лева ведно с лихвата, считано от 26 януари 2012 г.

Оправдателната присъда на първа инстанция бе обжалвана от повереникът на Алексей Петров адвокат Антон Сираков

с искане да бъде отменена и Едвин Сугарев да бъде осъден. Адвокат Сираков смята, че съдът неправилно е кредитирал единствено обясненията на подсъдимия и посочените от защитата доказателства, но не и тези на частния тъжител Алексей Петров. Той оспорва и правните изводи на съда, че инкриминираното изречение на Сугарев е предположение и лично мнение. Ищецът твърди, че твърденията са представени като факт.

Въззивният съд възприема изцяло правилността на присъдата на първоинстанционния. Приема, че изразът на Едвин Сугарев е изваден от контекста и твърденията му – едни и същи в публичното пространство от убийството на прокурора Николай Колев на 28 декември 2002 г. , и изразява лично мнение.

Съдът се позовава и на трайната практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, където се прави ясно разграничение между разгласяване на факти и мнения, които съдържат лична преценка: „съществуването на факти може да бъде установено, докато истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване. Доказването на истинността на оценъчните съждения е неизпълнимо и нарушава самата свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано в чл. 10 от Конвенцията”.
Едвин Сугарев за това как е формирано личното му мнение:
„Изречението, на което се базира, е извадено от контекста. Още от следващото изречентие, а и от цялостното ми изказване по време на съдебното заседание по делото срещу Алексей Петров става ясно, че говоря не за неща, на които съм бил свидетел и за които имам преки доказателства, а за вътрешна убеденост, която се дължи на следните фактори:
Изявление на самия Николай Колев, направено пред мен броени дни преди да бъде убит.
На проведената на 22 или 23 декември среща той изглеждаше доста притеснен и изрази опасения за живота си, като точните му думи бяха “Очаквам Алексей Петров да ми скочи.” Поводът за срещата и конкретните обстоятелства съм описвал многократно – например в дадени от мен свидетелски показания веднага след убийството – на 29 декември – в Столична дирекция на полицията, пред тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов и разследващия казуса полицейски екип; пак същия ден в Националната следствена служба; още поне два пъти в мои показания отново пред НСлС – призован като свидетел по възобновеното дело за убийството на Николай Колев и по делото срещу Алексей Петров; в редица изказвания пред медиите и интервюта, дадени същия ден или по-късно; в мои публицистични текстове, част от които прилагам за сведение на съда.
Многократни изявления на Нанка Колева, прокурор от ВКП и вдовица на покойния Николай Колев,
направени пред медиите и в лични разговори с мен, в които тя визира като отговорни за смъртта на своя съпруг бившия главен прокурор Никола Филчев, Алексей Петров и Филко Славов, бивш шеф на баретите – и сочи като пряк извършител баретата Гълъбин Георгиев – като в нейно публично изявление се подчертава, че тя знае от полицията обстоятелствата около убийството на съпруга й – и че тогавашния главен секретар на МВР е заявил публично, че случая е оперативно изяснен. Пак благодарение на нея разполагам с копия от документи, свързани с войната на бившия главен прокурор Никола Филчев срещу убития Николай Колев – водена с незаконни, а често и с криминални средства, които при необходимост мога да представя пред съда. Тук трябва да прибавя още едно обстоятелство, публично изразено от Нанка Колева – за това, че зам. главния прокурор Камен Синтилски я е предупредил в личен разговор да спре да рови около делото за убийството на своя съпруг, за да няма още жертви.
Публични изявления на Васил Миков, бивш апелативен прокурор на Варна и настоящ прокурор от ВКП,
който даде показания пред варненското следствие също на 29-ти декември 2002 г., в деня след убийството на Николай Колев. Интересен детайл в неговите показания, фактологията, на които ми е позната и от лични разговори с него, е това, че на Алексей Птеров непрекъснато и тенденциозно е внушавано, че прокурорът Николай Колев е отговорен за атентата срещу него от август 2002 г.
Публични изявления на покойната Анна Банкова, прокурор от ВКП,
свидетелстващи за това, че прокурорът Николай Колев се е притеснявал за живота си, споделял е, че е следен, ходел е с охрана и я е убеждавал и тя да се сдобие с такава.
Публични изявления на Николай Колев – Босия,
когото познавам още от дисидентските групи срещу режима на Тодор Живков, бивш председател на Дружеството за правата на човека, настоящ председател на Българската лига за човешките права. В тях се визират убийците и поръчителите на убийството на Николай Колев, както и ред други престъпления, извършени от бившия главен прокурор Никола Филчев, Алексей Петров и Филко Славов.
Публични изявления на немския разследващ журналист Юрген Рот,
направени въз основа на негов разговор с министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов, в които директно се заявява, че бившият главен прокурор Никола Филчев е отговорен за две убийства – на Николай Колев и на ямболската адвокатка Надежда Георгиева (към момента на смъртта си служител на Алексей Петров) – като изрично се подчертава, че убийството на Николай Колев е организирано от Алексей Петров. Неговите думи бяха на практика потвърдени и от самия вътрешен министър, който в предаване на Tv-7 заяви, че това е основната версия, по която се работи. Впрочем тази версия за участието на баретите Гълъбин Георгиев и Кирил Симеонов (Киро Дългия) в това убийство беше потвърдена пред мен и в личен разговор с министър Цветанов, воден по друг повод, но също свързан с Алексей Петров.
Интервю на Бойко Борисов пред БТВ, от което става ясно, че са засечени три клетки на мобилни телефони на мястото и по времето на убийството
и че обаждащите се са идентифицирани, като това е много сериозен уличаващ материал. На въпрос на водещия дали сред уличените е и баретата Гълъбин Георгиев, българският министър-председател отказва да отговори пряко, за да не бъде обвинен, че е въздействал на съда, но от контекста на разговора става ясно, че направеното предположение отговоря на истината.
Публични изказавния и лични разговори с Пламен Симов,
президент на Моряшкия синдикат, според които той е имал разговор с Николай Колев в самия ден на убийството, при който прокурорът е споделил с него същите опасения от Алексей Петров, които сподели и с мен.
Личен разговор с главния прокурор Борис Велчев,
проведен по негова инициатива в неговия кабинет. В хода на този розговор той сподели, че се готви да арестува бившия прокурор Никола Филчев за убийството на Надежда Георгиева. (Защо това намерение не се осъществи е въпрос, на който нямам отговор – смея да предположа, че причината е намеса от страна на фигура, заемаща по това време върхова позиция в политическата йерархия.) Стана дума и за убийството на Николай Колев – и връзката на това убийство с обстоятелствата около смъртта на ямболската адвокатка – при което не забелязах г-н Велчев да има сериозни възражения спрямо изложената от мен версия. Към това трябва да добавя и неговото публично изявление от 19-ти февруари 2010 г., в което той заявява, че прокуратурата е “в грях” по делото за неговото убийство, поема отговорността за това, че “през годините не са предприети необходимите мерки за разкриването на убиеца на прокурора Николай Колев” и обещава да предприеме интензивни действия.
Изключително острия сблъсък между покойния Николай Колев и бившия главен прокурор Никола Филчев,
изразен в цяла серия незаконни действия срещу Колев, сред които обвинения в неизвършени престъпления, подхвърляне на наркотици и оръжие сред предметите от обиска при ареста му, процесуални нарушения при самия арест и напълно незаконното му задържане в течение на три месеца и много други, описани подробно от мен в книгата “Диагнозата “Филчев” (2003). Много важен момент в целия този безпрецедентен натиск е образуването на ДОР “Комбинатор” от офицера от НСС Николай Начев, в което се скалъпва обвинение срещу Николай Колев за разпространение на наркотици – впрочем най-вероятно именно това дело е основната причина, поради която бива привлечен Алексей Петров като сътрудник на НСС – по императивно искане на главния прокурор Никола Филчев. Тук бих искал да отбележа, че в последните дни от живота си Николай Колев подготвяше няколко акции, които бяха изключително опасни както за Никола Филчев, така и за Алексей Петров. Той подготвяше съдебен иск за поставяне на главния прокурор под попечителство поради невменяемост; готвеше се да извади на показ рекетьорските акции на Алексей Петров (за пръв път част от истината за тези акции оповестих аз – става дума за рекета над Георги Петракиев Цветанов, чиято жалба по този повод приложих към корпуса от 105 доказателства по случая Филчев, внесени при тогавашния министър на правосъдието Антон Станков); даваше юридическа помощ на баретите, недоволни от начина, по който Филко Славов ръководеше СОБТ – те внесоха писмо до вътрешния министър Петканов, което доведе до отстраняването на Филко Славов дни след убийството на Колев. Следователно и Филчев, и Алексей Петров са имали предостатъчно мотиви за премахването на Николай Колев.
Личен разговор с Илия Илиев, вторият следовател по делото за убийството на Надежда Георгиева,
отстранен дисциплинарно от него. В хода на един продължил няколко часа разговор, воден в присъствието и на Николай Колев – Босия, станаха ясни изключително важни подробности, свързани с това дело и манипулативния и направо криминален начин, по който е провеждано то. Илия Илиев беше твърдо убеден в съпричастността на главния прокурор към това убийство – и разполагаше с много сериозни аргументи и доказателства за тази съпричастност. Делото е било засекретено в степен, допустима само за дела, свързани с националната сигурност на страната, наблюдавано е от няколко приближени на Филчев прокурори от ВКП, а Илия Илиев е трябвало да докладва почти ежедневно за неговия ход лично пред главния прокурор. При една от тези срещи Филчев е получил по телефона съобщение, че административния съд е възстановил на работа Николай Колев – при което е изпаднал в нервна криза и е помолил следователя да “смачка” това дело.
Многобройни разговори с ген. Атанас Атанасов, бивш директор на НСС.
В тях многократно са били обсъждани проблемите в прокуратурата, свързани с Никола Филчев, както и неговите връзки с престъпния свят – включително и тези с Алексей Петров. Впрочем ген. Атанасов беше извикан в качеството си на експерт и на едно от заседанията на НИС на СДС, свикано от Надежда Михайлова веднага след атентата срещу Алексей Петров на 17-ти август 2002 г. На него той говори за криминогенната ситуация в страната и в частност за Алексей Петров, когото определи като изключително опасна, злопаметна и отмъстителна фигура от престъпния свят – едно мнение, което по-късно е споделял и с мен в частни разговори.
Други важни възражения:
Моето изказване изобщо не е “извън контекста” –
което много ясно личи и от въпроса на прокурор Костов, и от последващите въпроси, които ми биват задавани. Говорейки за участието на баретите в оперативните мероприятия срещу Николай Колев, аз просто не бих могъл да си позволя да не спомена, че след техния провал и след изчерпването на арсенала от криминални средства, свързани с обвиненията срещу него за несъществуващи престъпления, неговото убийство е просто логично последствие – и е извършено най-вероятно от същите лица, които са имали интерес – и които и дотогава са използвали криминални методи в усилието си да го накарат да замълчи.
Ищецът Алексей Петров е водил и през 2003 г дело именно във връзка с публично изразеното мое мнение, че е съпричастен към убийството на Николай Колев.
Моите твърдения тогава са абсолютно същите, каквито са и сега пред съда – и следователно съдебния казус е идентичен. По това дело тогава, а и по други две дела за клевета срещу мен, водени с много шум и с елитни адвокати от негова страна (включително бившия главен прокурор Иван Татарчев), аз бях оправдан на всички инстанции, а ищецът бе осъден да плати съдебните разноски по делата. Поради което не виждам никакви причини уважаемия съд да решава казус, който вече е решен – и по който има постановени присъди.
Напълно необяснимо е защо този иск се предявява чак сега, след като аз в течение на десет години съм отстоявал същото мнение относно това убийство –
и многократно съм го изразявал публично. Тъй като сродни искове за клевета са повдигнати и срещу други свидетели срещу Алексей Петров по дело, по което той е съден за организиране на престъпна група, рекет, насилие и опит за убийство, не мога да отмина подозрението, че става дума за един от вариантите да се притискат свидетелите срещу него, като им се предявяват искове за огромни суми”.

За учениците – чужденци в ЕС не важат ограниченията за престой

P1000591

 

Превръщането на Европа в световен център на образованието пролича и в практиката на Съда на Европейския съюз. Евромагистратите в Люксембург постановиха, че държавите членки са длъжни да приемат на територията си граждани на трети страни за повече от три месеца, когато целта им е образование и няма данни да са заплаха за обществения ред и сигурност.

Конкретният казус е провокиран от 24 годишния гражданин на Тунис Мохамед Бен Алая, който през 2010 г. е приет да следва информатика в университета в Дортмунд, Германия. Но немските власти отхвърлят няколкото му молби за студентска виза с право на престой повече от три месеца. Мотивацията за отказа е, че изпитват съмнения в мотивацията на Мохамед Бен Алая да учи в Германия (по-специално поради незадоволителните му оценки, слабите езикови познания по немски език и липсата на връзка между планираното обучение и професионалния му проект).

Спорът достига до Административния съд в Берлин, който преди да се произнесе решава да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз:

„Разполагат ли германските органи с право на преценка да откажат издаването на студентска виза на г-н Ben Alaya, дори и когато той изпълнява всички условия за прием, предвидени в Директива 2004/114/ЕО на Съвета от 13 декември 2004 година относно условията за прием на граждани на трети страни с цел образование, ученически обмен, безвъзмездно обучение или доброволческа дейност, и не представлява заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве?”.

Решението на евромагистратите в Люксембург:

„Съдът счита, че видно от Директивата държавата членка е длъжна да приеме на територията си гражданин на трета страна, който желае да пребивава повече от три месеца с цел образование, когато този гражданин изпълнява общите и специфичните условия, изчерпателно посочени в Директивата.
Съдът припомня, че Директивата цели да насърчава мобилността на студентите от трети страни, насочена към Съюза, за да се насърчава Европа в качеството ѝ на световен център на високи постижения в областта на образованието и професионалното обучение. Да се позволи на дадена държава членка да въвежда допълнителни условия за прием би било в противоречие с тази цел.
Макар Директивата да признава на държавите членки свобода на преценка при проверката на молбите за приемане, Съдът подчертава, че тази свобода на действие се отнася единствено до условията, предвидени от Директивата, и във връзка с това до оценката на фактите, които са от значение (по-специално що се отнася до наличието на заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве).
В конкретния случай от преписката изглежда, че г-н Ben Alaya изпълнява общите и специфичните условия, предвидени от Директивата, и германските органи не изтъкват спрямо него съображение за наличие на заплаха. Съдът заключава, че при условие че запитващата юрисдикция не установи друго, би следвало на г-н Ben Alaya да бъде издадено разрешение за пребиваване”.

Парламентът на Естония разреши със закон хомосексуалното съжителство

Снимка: http://www.novini.bg

parlamentyt-na-estoniq-odobri-ednopolovite-brakove-261290
Съобщи агенция ИТАР-ТАСС: Със надмощие от два гласа парламентът на Естония прие закон, който позволява регистрация на извънбрачно съжителство, включително и на двойки от един и същи пол.
Според стожерите на това нововъведение в прибалтийската република, та щяла да доведе до повече търпимост и здраве в обществото.
Законът ще влезе в сила от началото на 2016 година при условие, че бъде утвърден от президента на Естония.
Легализирането на еднополовите бракове се приема нееднозначно от естонската общественост. Критиците смятат, че този закон ще „разруши моралните устои на обществото”. Партията “Союз отечества и республики” внесе предложение въпросът за узаконяване на хомосексуалното съжителство да бъде подложен на референдум, но не получиха достатъчна подкрепа от народните представители в парламента.

Еднополовите бракове по света.
Пионер в легализацията на хомосексуалните съжителства е Дания с влезлия в сила от 1 октомври 1989 г. Закон за гражданско партньорство. През 2008 г. Унгария прие закон за регистриране на еднополовите партньорства, на той бе отменен от Конституционния съд на държавата. Подобни съюзи днес са разрешени в много европейски държави.
А първата страна, узаконила еднополовите бракове стана Холандия от 1 април 2001 г., като предостави равни права за семейно съжителство на хомосексуалните двойки, включително и при възможността за осиновяване на деца.

Възстановяват се и разходите за медикаменти от първа необходимост при лечение в чужбина

Съда в Люксембур доотвори портата към сигурност в здравеопазването!

Съда в Люксембур доотвори портата към сигурност в здравеопазването!

Ако здравната система на държава-членка на Европейския съюз е безпомощна да осигури даден вид лечение, тя е длъжна да възстанови разходите на болния, платени на болници в друга държава. Като в диапазона на безпомощността попада и липсата на медицински материали от първа необходимост. Това знаменателно решение за доста отчаяни хора, постанови днес (9 октомври 2014 г.) Съдът на Европейския съюз в Люксембург. Условията да се възползвате от правото е да сте гражданин на Европейския съюз и в родината ви да няма възможност никое болнично заведение да ви осигури нужното лечение.

Конкретният казус възниква в северната ни съседка Румъния.

Г-жа Петру постъпва в специализирана болница в Тимишоара с тежки сърдечносъдови заболявания. След изследванията специалистите взема решение, че трябва да й бъде направена сложна операция на „отворено сърце”.
При престоя си в болницата тя установява, че в нея липсват лекарства и медицински материали от първа необходимост и броят на леглата е недостатъчен. Операцията е сложна и г-жа Петру решава да и я извършат в Германия. Цената е близо 18 хиляди евро, която болната иска да и бъде възстановено от здравноосигурителната каса на Румъния.

Искането й е отхвърлено.
Съображението на румънските компетентни органи е, че от доклада на лекуващия лекар не е видно, че исканата медицинска услуга не може да бъде извършена в разумен срок в Румъния.
Г-жа Петру се обръща към съда да й възстановят 18-те хиляди евро.
Преди да се произнесат магистратите от Окръжния съд в Сибиу, Румъния решават да се консултират по казуса с евромагистратите в Люксембург.
Преюдициалният въпрос:
„Дали положение, при което липсват лекарства и медицински материали от първа необходимост, е равнозначно на положение, при което в държавата по местопребиваване не може да бъде получено необходимото лечение, така че гражданин на тази държава членка, ако поиска, може да получи разрешение за това лечението му да бъде проведено в друга държава членка, и то за сметка на осигурителната схема на държавата, в която пребивава?”.

Решението на Съда на Европейския съюз от 9 октомври 2014 г.:
„Съдът припомня, че правото на Съюза предвижда две условия, чието кумулативно наличие води до възникването на задължение да се издаде предварително разрешение за възстановяване на медицински разходи. Най-напред, въпросното лечение трябва да е сред обезщетенията, предвидени от законодателството на държавата членка, на чиято територия пребивава осигуреното лице. На следващо място, осигуреното лице, което възнамерява да се подложи на лечение в чужбина, трябва да не може да получи такова лечение в рамките на обичайно необходимото време за получаване на желаното лечение в държавата членка на пребиваване, като се има предвид текущото му здравословно състояние и вероятното развитие на болестта.
Във връзка с това последно условие, Съдът е постановил, че не може да се откаже изискваното разрешение, когато в държавата, на чиято територия пребивава съответното лице, не може своевременно да бъде получено идентично или еднакво ефикасно лечение. За да прецени дали случаят е такъв, компетентната институция трябва да вземе предвид всички обстоятелства по конкретния случай. Така липсата на лекарства и на медицински материали може да се окаже пречка за това в държавата членка по местопребиваване своевременно да бъде получено идентично или еднакво ефикасно лечение.
Същевременно Съдът уточнява, че
невъзможността за лечение трябва се преценява,
от една страна, общо за всички болнични заведения в държавата членка по местопребиваване, които са в състояние да предоставят съответното лечение, и, от друга страна, предвид промеждутъка от време, през който същото може да бъде получено своевременно.
Съдът посочва, че според румънското правителство г-жа Петру е имала право да се обърне към други болнични заведения, които разполагат в Румъния с оборудването, необходимо за операцията, от която тя се нуждае. Освен това съгласно доклада на лекуващия лекар операцията е трябвало да бъде направена в срок от три месеца. Следователно националният съд ще трябва да прецени дали в този срок операцията не е можело да бъде извършена в някое друго болнично заведение в Румъния.
Съдът стига до извода, че не може да се откаже разрешението за възстановяване на направените в чужбина медицински разходи, когато липсата на лекарства и медицински материали от първа необходимост е пречка осигуреното лице своевременно да получи болнично лечение в държавата членка по местопребиваване. Невъзможността за лечение трябва да се преценява както общо за всички болнични заведения, които могат да предоставят въпросното лечение в тази държава членка, така и предвид промеждутъка от време, през който същото може да бъде получено своевременно”.

Първите седем или последните двадесет и пет?

Автор: Станислав Пандин, психолог

903420_529865023758250_1807427942_o

 

Житейската максима за „първите седем”, в съчетание с небезизвестната сентенция на големия руски психолог Виготски, която гласи, че именно една малка крачка в образованието ни дава неминуемо сто крачки в развитието ни, е олицетворение на настоящия облик на една не малка представителна извадка на българското общество. Но за да бъдат патологично увредени първите седем, със сигурност може да се твърди, че меко казано са били безвъзвратно пропиляни и последните двадесет и пет.

Пиша настоящото в отговор на някои широкообхватни субкултурни нужди за психо-емоционално удовлетворение, които намериха своя първичен израз във вихъра на танца, на връх националния траурния ден на който почитаме паметта на петнадесетте жертви от с. Горни Лом. Всичко това се случи в десетки небезизвестни заведения, където богоизбраният елит се среща с по-низшите касти, превръщайки се в една своеобразна амалгама от живително опиянение, посредством обединяващата сила на бихармоничното богство на ориента, както и благодарение на някои не дотам законни стимули.

Политикани, изпълнители…, извинявам се – „звезди” и почитатели…, простете отново – „фенове” – в неделимо единство, в грандиозен гещалт! Но нали предстоят избори? А „Съединението прави силата”!

„The last in line” или последната дупка на кавала

Автор: Станислав Пандин, психолог

 

Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози  в училище на децата ни..., а и на нас – родителите, е  влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно...

Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози в училище на децата ни…, а и на нас – родителите, е влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно…

Тази статия е посветена на училищната психология. Но все пак…
Преди години с приятелите се шегувахме, че едноименното парче на Рони Джеймс Дио „The last in line” звучи на български подобно на трогателното „последната дупка на кавала”. И наистина, в наши дни често ставаме свидетели на едно изключително „вълнуващо и неповторимото” съчетание на качествената и стойностна музика с професионалните и житейски несгоди, поне що се касае до тези хора, за които добродетелите не са остарели форми на светоглед и общуване. Това е зачестяваща действителност, но не защото тези люде са необразовани лентяи и негодяи. До голяма степен не просто и затова, че бидейки различни, те не съумяват да се пригодят към специфичните условия за живот, задавани от пошлата и неприветлива субкултура, наименувана с безсмисленото словосъчетание „популярен фолклор”. Да, има нещо датско в Гнилене!
С горенаписаното не се опитвам да вменявам на никого идеята, че всички училищни психолози и педагогически съветници у нас трябва непременно да слушат хард рок (твърда скала). Твърдата скала обаче, която ние психолозите в образованието от години се опитваме да разбиваме с изхабени сечива и нерви, се оказва непокътната и непробиваема и в наши дни. Какво имам предвид?
Скороподписаният колективен трудов договор между МОН и образователните синдикати, касаещ трудовите възнаграждения на служителите в българското средно образование е поредният безсрамен шамар, що се касае до българската училищна психология. Става дума за това, че заплащането на иначе изключително тежкия и неприветлив (но очевидно невидим за някого!) психологически труд ще бъде равносилно на това на… младшия учител… Независимо от това, че колегата Едикойсова е завършила най-желаната и трудоемка специалност в Софийския университет, а същата има безброй други тапии през дведесет и пет годишната си училищна кариера…
Че за каква кариера въобще говори въпроснита г-жа Едикойсова? Та тя, бидейки педагогически съветник няма законовото право през годините да бъде повишавана в старши, а впоследствие в главен учител, камо ли някога да заема длъжността „помощник директор по учебната дейност”. Да, тя е неизменна част от педагогическия персонал на училището, но не точно, ами почти. Хей така, някак си тя не е съвсем учител и не бива да се ползва от привилегиите на колегите си. Жалко, твърде жалко…
Може би за някого тази ситуация е изключително комична, т.е. сълзите в очите му не са следствие на солидарна мъка. Но това не сме ние, уважаеми читатели. Адресата не би си направил труда въобще да ми обърне каквото и да било внимание. Жалко…

Бягството от проблемите като защитен механизъм в нашата народопсихология

Автор: Станислав Пандин, психолог

Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози  в училище на децата ни..., а и на нас – родителите, е  влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно...

Станислав Пандин освен, че е един от малцината куражлии да станат психолози в училище на децата ни…, а и на нас – родителите, е влюбен в рокендрола и го изпълнява страстно…

Вижте един поглад на психолог – Станислав Пандин, по повод на паническото бягство на менторите на съвременната ни политика да не издадат сакън голямата тайна кой е създателят им!? Дали е защитен механизъм на народопсихологията ни или просто Сатаната ни обладава все по-успешно!?
Станислав Пандин:
Наскоро в една от ефирните ни телевизии бе манифестирано становището, че е абсурдно в центъра на столицата ни да бъде издигнат паметник на Бай Ганьо, а било по-приемливо

Алеко да битува самотен в горещите летни дни и студените зимни нощи.

Бягството от реалността, отхвърлянето на проблемите като несъществуващи такива, както и изместването им с цел „вътрешен комфорт”, са все незрели психични защитни механизми, типични за ранните години на нашето психо-социално развитие. За съжаление обаче, в този контекст може да говорим и за т.нар. „социален регрес”, що се касае до един немалък обществен процент. Това между другото е всеизвестен нам народопсихологически факт, която информация черпим още от историческите извори. Така че въпросът, който изниква на екрана на съзнанието ми е следният:

„Защо не оставим действието по заравяне на главата в пясъка на гигантските пернати?”

Мястото на г-н Балкански е неотлъчно до неговия създател (като казвам „създател”, това би трябвало да се тълкува единствено от художествена литературна гледна точка). Но не в приятелска раздумка, седнали на сладкарската масичка и пиещи кафенце или чай. В никакъв случай!

Световноизвестният творец Илия Бешков интерпретира по един оригинален и неповторим начин противоречивите взаимоотношения между тези два свята, което неизбежно следствие е трагичната кончина на Щастливеца. Несъмнено художникът е вникнал със сърце и душа в случващото се в младата следробска България. И по един или друг начин, именно той ще да бъде неотменна част от бъдещия паметник, ако не на хартия, то неминуемо в сърцата на хората. Независимо от това чие дело е печелившия проект.
От друга страна защо именно Бешков да не бъде сочен за автор на тази скулптура, като в случая визирам творбата му

„Бай Ганьо убива автора си”?.

А що се касае до изпълнението, това е вече друг въпрос и има достатъчно кадърни хора, които да се занимаят със същото.
И на изпроводяк, една кратка отметка. Бих искал да припомня на любезния читател, че истинският християнин, подчертавам истинският, носи на гърдите си разпятието, което е неизменна част от гибелта на Божия син. И никога не се впуска в паническо бягство от този факт…