Прекарване на П Р Е Х О Д А

28-годишната Виктория Лекова е печелила конкурсите за поезия „Биньо Иванов” и „Христо Фотев”!

28-годишната Виктория Лекова е печелила конкурсите за поезия „Биньо Иванов” и „Христо Фотев”!

Аман от анализи, че така нареченият ни „25-годишен демократичен преход” бил провален. И то все от издухани проповедници, които активно ни омайваха, докато ни източваха. Пардон, не източваха, (което е модерният вариант), а ни изтупваха като брашняни чували. Макар „повталени”, чувалите, обаче, са щастливи за късчето извоювана свобода – на изразяване. Проповядваната днес носталгия по екстрите на уравниловката от соца си е направо деменция. Напътствията на (не)осветлените сътрудници на ДС са като сатанински балсам за кукувици. Ни най-малко не желая да обидя хората, които безропотно са се трудили в условията на Народна република България. Просто да се вслушат в това, което се случва тук и сега. А няма по-добър посланик от младите хора, които са израснали в годините на т. н. „демократичен преход” и са останали. А вие, критикарите, независимо от партийните си пристрастия, сте ги отгледали с толкова любов и ласка.

Малко странна прелюдия към творчеството на Виктория Лекова,

но тя е представител на децата, които са, аха, проговаряли в началото на все още романтичния ни демократичен преход. Израснала е в него, дишала е възторга и прахта му… И днес представя усещането си в стихове. Влезте – за миг поне, в посланието й:

” аз съм само цитат твой
господи”

и ще разберете, може би, моята волност на перифраза в заглавието на стихосбирката „Прекарване на времето” в „Прекарване на прехода”. Просто този преход е отрязък от времето на животана Виктория Лекова с промисъла:

„ на тази земя
да се отказваш
е едно от най-важните неща
ако преди това си се дал целия

откажи се
докато (още) не можеш”.

Стоп.

Оценката на бардът на българската поезия Едвин Сугарев:

„Стихосбирката “Прекарване на времето” няма нищо общо с обичайния тип литературни дебюти, при които авторът се опитва да състави нещо като антология от стиховете, писани в годините на неговото литературно съзряване. Бих я определил като концептуална – нейните три дяла “В съгласие с живота”, “Грайфер върху сърцето” и “Скринът на света” съставляват екзистенциално обусловен триптих, който обговаря от различни гледни точки отминаващото битие, времето, което прекарваме тук, на този свят, запътени към нищото – времето, което прекарваме през себе си – какъвто е скритият смисъл на привидно равнодушното заглавие.

Раздаване на автографи при представянето на „Прекарване на времето”.

Раздаване на автографи при представянето на „Прекарване на времето”.

Това прекарване на времето през себе си е драматично и в някакъв смисъл на думата – мъчително –

тъй като чрез него именно осмисляме себе си и света, получаваме и отстояваме своята идентичност – но винаги през призмата на невъзвратимото, винаги под бремето на паметта, която подсъзнателно знае, че случилото се няма да се повтори, че отронените от живота листа се трупат съсухрени в нейния хербарий. Големите въпроси, които тази книга поставя, са свързани със смисъла – или – иначе казано – с натрупването на опита като тъга. В някакъв смисъл тя изговаря тъгите ни – не поколенческите, не временните, не на проклятието да живееш тук и сега – а тъгите ни на крехки и крайни същества, на които вселената е поверила мисленето и изговарянето на вечното. Това е висока тъга, която вибрира наистина “в съгласие с живота”, която приема неговите рани с достойнството на откритостта, съзнавайки достатъчно добре, че именно тя е залог за реалното себепостигане – и че съдбата ни е предопределила като ефимерни и раними, за да оставим върху рабоша на вечността своя мъничък знак: били сме тук, страдали сме, обичали сме.

Според мен, това познание само по себе си е поетично достижение от висока проба. Екзистенциалната медитация върху живота като път към смъртта рядко прекрачва прага на безутешността – тук обаче това е направено с усет, който бих нарекъл сроден с този на Камю от “Митът за Сизиф”.

Авторката знае, че битието носи шансове за осмисляне единствено само по себе си – с всички негови болки и непостигнатости – и с всички въпроси, за които няма краен отговор;

знае, че привидната му непроницаемост може да бъде приета с достойнство и гордост – и че това приемане е по-благородно от отказа, или – както се казва в последните стихове от първото стихотворение в книгата:
“за отказа не стигат думи/ знаците му са нетрайни/ и трябва да се появиш/ да слезеш в тяло /за да можеш истини и тайни”.

“Писането е осмеляване” – този стих от “Озон в леглото” може би най-точно дефинира поезията на Виктория Лекова. Да, осмеляване е. И усъмняване, бих добавил.

Това е трудна поезия – тя не развлича, тя проблематизира.

Обхожда любовта, обхожда бездиханните битиета, обхожда омерзенията, обхожда умората, обхожда надеждите и илюзиите. Но това обхождане никога не губи онази нишка, върху която като зърна от броеница се навързват стиховете на цялата книга: нишката, следвана в търсене на дълбинния смисъл от нашето съществуване, търсенето на възможните отговори на вечните екзистенциални въпроси: кои сме, защо сме, къде отиваме. Нишката, която свързва, която превръща вселената в организъм, която отрича механистичното отношение към битието, която отрича мисленето за хората като взаимозаменяеми бурмички от някаква голяма машина.

Тук често се говори за смъртта – както физическата, така и духовната – а също и за техния синоним: бездиханното живеене.

Бих посочил някои от най-добрите стихотворения, центрирани предимно в третия дял – като “Сърцето само предизвиква смъртта си”, “Светли гробищни празници”, “Истории без имена”, “Тъга и примирение”, “Ковачевица през септември” и много други. Това обговаряне обаче е намерило израз в осмислянето на самата смърт като опора и коректив на битието – и като пространство, което съхранява и обединява; в което хората са като вълни, които се появяват и чезнат, но океанът, който ги поражда и съдържа, не изчезва – той е вечен, побран е в едно трансцедентално пространство, включващо живота и смъртта в тяхната едновременност и неделимост. Тъгата остава за нас – да, и болката също – но и шанса да провидим техния дълбинен, единен и осмислящ ни източник – тъкмо това се опитва да направи поезията на Виктория Лекова.

Любовта – голямата тема във втория дял – е мислена от гледна точка на нейната отминалост, мислена е като контекст на битието и урна, съхраняваща опита от ранимостта, с която именно любовта ни одарява.

Тя е това, което тревожи, от което боли, без което – дори и когато се изживява като липса – животът е обезсмислен, превръща се само в мърдане през пространството и времето. Тя е и нещо повече от тема – тези стихове наистина са писани с любов – тя именно ги прави така плътни, че човек понякога има чувството, че са изваяни с длани от влажна глина. Безнадеждността в “Писмо”, иронията в “Поради Е.”, яростта в “Автопротрет”, носталгията в “Наша, на теб и мен есен”, белезите на паметта в “че сме се събуждали в дъждовните утрини…” – тези стихове очертават богатия периметър на любовното, мислено не само и точно като взаимност, но и като най-същностното основание за битието.

За ценителите на поезията: Изданието на „Жанет 45” е в книжарската мрежа.

За ценителите на поезията: Изданието на „Жанет 45” е в книжарската мрежа.

Тази стихосбирка е българска –

при това в много и различни смисли на това определение. Тук не става дума за писане на поезия “изобщо” – белязана с безразличие към принадлежността; в нея се пресичат универсалния усет на културно възприетото – и бремето на унаследената регионална принадлежност – от което поетесата и не мисли да се отказва. Има стихотворения, които могат да бъдат написани, а и разбрани само в България”.

Автор: Петър Бучков

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *