Тероризма и правото на самоопределение

От години ООН прилага двоен стандарт и насилствени методи по отношение  на неотменимото право на самоопределение  и независимост на  всички народи.

От години ООН прилага двоен стандарт и насилствени методи по отношение на неотменимото право на самоопределение и независимост на всички народи.

Автор: Д-р Борислав Найденов

                 Терминът тероризъм произлиза от латинската дума terror, която най-общо се превежда като ужас. Между експертите в борбата с него съществуват различни становища относно обема и съдържанието на това обществено явление. Твърди се, че различни „теоретици на антитероризма” са дали над 115 дефиниции за тероризъм, повечето от които идентични или взаимноизключващи се. Стремежът да даде едно всеобхватно определение за тероризма е обсебил до такава степен част от българската и международната академична общност, че вече е на път да се превърне в съмостоятелно научно направление.Обобщавайки същността на този модерен научен интерес, концентриран върху формата, вместо в съдържанието на проблема, един от изследователите на тероризма споделя, че „повечето хора имат мъгливо понятие или впечатление, но не притежават по-прецизно, по-конкретно и наистина обяснително определение” за тероризма. Почти няма различия, обаче за характеризиращите белези на тероризма – той е

мотивирано, конспиративно и организирано насилствено действие насочено към постигането на определени цели.

Авторът Д-р Борислав Найденов е световнопризнат експерт по въпросите на сигурността и тероризма. Повече за него може да прочетете в интервюто му „Закони толерират „фабрики за печелене на дела“ подраздел „личности”.

Авторът Д-р Борислав Найденов е световнопризнат експерт по въпросите на сигурността и тероризма. Повече за него може да прочетете в интервюто му „Закони толерират „фабрики за печелене на дела“ подраздел „личности”.

Най-общо той се изразява в едно или множество деяния, които са инкриминирани като престъпления от действащото законодателство в страната, където се извършват. Във всички случаи тези престъпления са: 1)умишлени; 2)насилствени – извършват се против волята на определени субекти; 3)мотивирани от получаването на конкретен политически или материален (имуществен) резултат.
Други изследователи акцентират върху квалифициращите характеристики на тероризма като претъпление, според приложимото кcм терористичнrя акт национално наказателно право:1) състои се от деяния, които са съставомерни, според вътрешното право на държавата, в чиято юрисдикция е извършен терористичния акт; 2)цели до предизвика състояние на ужас в обществото или да принуди даржава или международна организация да извършат определено действие;3)преследва политически или идеологически цели. Сходно становище поддържат и други автори. Идентични квалифициращи характеристики на тероризма могат да се систематизират и от легалната дефиниция, съдържаща се в Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване на тероризма (Обн.ДВ,бр.54 от 2007г.), според която терористичният акт цели силното сплашване на населението или неправомирното принуждаване на правителство или международна организация да извършат или да не извършат определено действие, както и сериозно да дестабилизират или да унищожат основните политически, конституционни, икономически или социални структури на страна или на международна организация.

Според Разузнавателната общност на САЩ и конкретно ЦРУ тероризмът е “преднамерено използване на насилие или заплаха от насилие за постигане на политически цели чрез страх, заплашване или принуда”.

В тази дефиниция се включват и криминалните актове, често символични по своята същност, целящи да окажат влияние върху по-широк кръг от хора, отколкото са преките жертви.

Тероризмът може да бъде организиран от вътрешни и външни субекти. Външните субекти, извършващи международен тероризъм, са международните терористични или престъпни организации, разузнавателните и дипломатическите служби на отделни държави, които използват терористични актове за намеса във вътрешните работи на друга държава, с цел промяна на вътрешната, или външната й политика, или насилствена промяна на конституционния ред. Характерен пример е терористичният акт, извършен от „Ал Кайда” през февруари 2004г. в района на железопъната гара в Мадрид, резултатът от който беше падането на законно избраното превителство на Испания, предсрочни избори и идване на власт на социалистически правителство, което изпълни исканията на терористите като изтегли испанския военен контингент от Ирак.
Вътрешните субекти се състоят от лица и организации с екстремистка, сепаратистка или фундаментална религиозна или идеологическа насоченост, вътрешната организирана престъпност или други неформални структури, както и самата държава, които си поставят за цел промяната на конституционния ред или запазването на властта на определена партия, хунта, воена и/или политическа върхушка, диктаторски или тоталитарен режим с насилствени методи.
Условно терористичните актове, които са извършени от външни субекти се определят като международен тероризъм, докато извършените от вътрешни субекти – като вътрешен тероризъм. Критерият за това разграничение се извежда от разпоредбите на международните конвенции за борба с тероризма, които определят териториалния им обхват. Така чл.13 от Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници (Обн.ДВ, бр.41 от 1988г.), чл.3 от Международната конвенция за борба с бомбения тероризъм (Обн.ДВ, бр.36 от 2002г.) и чл.3 от Конвенцията за предотвратяване на актове на ядрен тероризъм, както и Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти (Обн.ДВ, бр.48 от 1977г.), ограничават териториалния им обхват относно престъпления, извършени на територията само на една държава, когато извършителят /или извършителите/ на терористичният акт и жертвата /или жертвите на акта/ са граждани на същата държава и когато предполагаемият извършител на терористичния акт се намира на територията на същата държава. Последните хипотези следва да се квалифицират като прояви на вътрешен тероризъм, които не попадат в предметния обхват на изброените международни конвенции за борба с тероризма.
Международната общност винаги е проявявала особена чувствителност към проявите и противодействието на тероризма. Първият опит за съдаване на международна правна рамка за борба с тероризма е

Конвенцията за превенция и наказване на тероризма, открита за подписване през 1937 г., която така и не влиза в сила.

 

Може да се твърди, че към настоящия момент е изградена сравнително детайлна правна рамка, която инкриминира, както тероризма като престъпление с международен елемент, така и отделни негови специфични проявления, и се определя както от цитираната по-горе Конвенция на Съвета на Европа за предотвратяване на тероризма (Обн.ДВ,бр.54 от 2007г.), така и от Конвенцията за борба с незаконното завладяване на самолети (Обн.ДВ, бр.12 от 1972г.), Конвенцията за преследване на незаконни актове, насочени против сигурността на гражданската авиация (Обн.ДВ, бр.45 от 1974г.), Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти (Обн.ДВ, бр.48 от 1977г.), Конвенцията за физическа защита на ядрения материал (Обн.ДВ, бр.44 от 1984г.), Протоколът за борба с незаконните актове на насилие в летищата, обслужващи международната гражданска авиация (Обн.ДВ,бр.11 от 1991г.), допълващ разпоредбите на Конвенцията за преследване на незаконни актове, насочени против сигурността на гражданската авиация (Обн.ДВ, бр.45 от 1974г.), Конвенцията за преследване на незаконни действия, насочени срещу сигурността на морското корабоплаване (Обн.ДВ, бр.48 от 2003г.), Протоколът за преследване на незаконните действия, насочени срещу сигурността на неподвижни платформи, разположени върху континенталния шелф (Обн.ДВ, бр.48 от 2003г.), Международната конвенция за борба с бомбения тероризъм (Обн.ДВ, бр.36 от 2002г.), Международната конвенция за борба срещу финансирането на тероризма (Обн.ДВ, бр.70 от 2002г.), Европейската конвенция за борба с тероризма (Обн.ДВ, бр.95 от 2001г.) и Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници (Обн.ДВ, бр.41 от 1988г.).
За целите на настоящото изследване е най-подходящо определението, основано на анализа на международноправната рамка за противодействие на тероризма: „Противозаконни, съгласно международното и/или националното право, актове на насилие / противозаконна дейност на лица, групи и организации и/или държави /, които поощряват, подстрекават, съдействат, организират или участват в извършването на противоправни деяния, които застрашават телестата неприкостновеност на отделни лица и/или групи лица, които създават състояние на терор, нанасят сериозно материални вреди и разрушения с цел да принудят трета страна / държава, международна или неправителствена организация, физически или юридически лица или групи лица/ да извършат определени действия или да се въздаржат от извършването на определени действия”

Мотивираният от сепаратистки или национално иридентистки цели тероризъм най-често се представя като обществено приемлива кауза – борба за самоопределение, борба за национална държава или защита на онеправдани социални, етнически или религиозни групи. Както сполучливо посочва един от изследователите на проблема,

„днешните революционери искат да бъдат партизани, а не терористи”,

докато сепаратистите чрез насилие (тероризъм) могат в съответствие с принципите и разпоредбите на международното право да реализират „неотменимото право на самоопределение и независимост на всички народи”. Етнически мотивираният тероризъм най-общо представлява групова омраза към друг етнос. Когато той е свързан груповото отрицание и непоносимост на една национална или етно-религиозна група към господстващата нация или етнос в държавата и неговата крайна цел е сепаратизма – отделянето в независима национална държава или присъединяването към друга съседна държава, става дума за специфичен сепаратистки тероризъм. Този вид тероризъм не винаги е проява на сепаратизма на национално или етническо малцинство в държавата. В практиката на международните отношения са известни примери като ЮАР и други страни, при които етническото мнозинство е подтиснато и се бори за права срещу етническото мнозинство.

Етнически и сепаратистки мотивираните разновидности на тероризма претърпяха нов разцвет и подем след края на Студената война и разпадането на двупалюсния модел.

Според един от утвърдените изследователи на съвременните конфликти:”В този нов свят най-разпространените, значими и опасни конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. В границите на цивилизациите ще възникват междуплеменни войни и етнически конфликти”.

В редица свои актове ООН осъжда тероризма, включително и тероризма мотивиран от сепаратистки и националистически идеи. Тази политика на световната организация е обобщена в Доклада на Генералния секретар на ООН Кофи Анан пред 60 Сесия на ООН/14-16.09.2005г./, в който се посочва, че тероризмът е заплаха за ценностите и принципите, които ООН защитава – уважение към правата на човека, върховенство на правото, защита на гражданското население, търпимост в отношенията между народите и държавите и мирно уреждане на конфликтите. Подобно отношение към тероризма се съдържа и в Рамковото решение на Съвета на Европейския съюз от 13 юни 2002г., в мотивите, на което е посочено, че „тероризмът представлява заплаха за демокрацията, са свободното упражняване на правата на човека, както и за икономическото и социалното развитие”.

Двойният стандарт при квалификацията на промяната на конституционния ред с насилствени методи в практиката на ООН произтича от т.нар. „неотменимо право на самоопределение и независимост на всички народи”,

което се основава на поредица от многобройни международноправни актове на световната оргенизация. Конкретният термин е дефиниран с приемането на Резолюция 44/ 29 от 1989г на ОС на ООН, но за „самоопределение” се говори още Атлантическата харта от 1941г., чл.1(2) и чл.55 от Хартата на ООН (UN Charter,1945), приета и влязла в сила на 24 октомври 1945г., в която изрично се посочва, че „хората имат право сами да определят устройството на държавата, при което искат да живеят”. Според един от изследователите на проблема,

от приемането на Хартата на ООН до днес „нациите и юристите се опитват да определят, кои точно хора имат това право и какъв е неговият обем при включилите се във войни за самоопределение индивиди”.

Тук следва да се отбележи, че Хартата на ООН от 1945г. се отнася само до принципа на самоопределение на народите, както и че към момента на приемането й световната организация едва ли е имала предвид възможността всички етнически групи във всички многонационални държави да получат това право. На практика, обаче, под натиска на неконтролируеми геополитически интереси и сили, първоначалните ”благородни идеи” на ООН и международната общност са претърпели необратима метаморфоза, застрашаваща конституционния ред и сигурност на всички многоетнически държави. Така в чл.1 от Конвенцията на ООН за икономически, социални и културни права от 1966г., чл.1 от Конвенцията на ООН за гражданските и политическите права от 1966г., чл.8 от Заключителния документ от Хелзинки, в & 1 от Декларацията за даване на независимост на колониалните страни и народи от 1960, както и в множество рецзолюции, приети от световната организация „правото на самоопределение” вече се дефинира като „право на национално самоопределение”. Това право на практика легитимира националистическия тероризъм – промяната но конституционния ред в една суверенна държава с насилствени методи и „тази идея може да има гибелни последствия за многоетническите държави”, защото именно „приемането на национализма от една или повече етнически групи в такава държава, създава проблеми с легитимността”.

„Неотменимо право на самоопределение и независимост на всички народи” е дефинирано изчерпателно в т.4 от Резолюция 3166 на XXVIII ОС на ООН, с която се приема Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна защита, включително и дипломатически служители, в която е посочено, че ОС на ООН „признава също, че разпоредбите на конвенцията в никакъв случай не могат да нанесат вреда на осъществяването на законното право на самоопределение и независимост в съответствие с целите и принципите на ООН и Декларацията за принципите на международното право, отнасящи се до приятелските отношения и сътрудничество между държавите в съответствие с Устава на ООН, на народите, борещи се против колониализма, чуждата господство, чуждата окупация, расовата дискриминация и апартейда..” Дефиницията се превърна в постоянна практика на ООН, която de facto реабилитира тероризма, когато той е мотивират от „изискани” теории като тази на анархизма и разтегливи понятия като „правото на самоопределение и независимост”.

„Неприкосновеността на държавния суверенитет” на държавите-членки на организацията е първият принцип на ООН.

Държавният суверенитет е неотчуждаемо юридическо качество на независимата държава, символизиращо нейната политико-правна самостоятелност като първичен субект на международното право. Уважението на държавния суверенитет е основен принцип на съвременното международно право и международни отношения, който е заложен в Устава на ООН и други международни актове. Принципа на неприкосновеност на държавния суверенитет откриваме още в чл.2 от Хартата на ООН от 1945г., в който изрично е посочено, че: „Организацията се основава на принципа на суверенната равнопоставеност на всички нейни членове”. Идентичен текст се съдържа и в чл.2 от Устава на ООН, подписан на 26 юни 1945 г. в гр.Сан-Франциско, САЩ и влязъл в сила на 24 октомври 1945 г.

Постепенно, в края на ХХ век и началото на ХХI век, ООН напълно абдикира от своя първи и основополагощ принцип за „неприкосновеност на държавния суверинитет” в полза на приципа на „правото на самоопределението и незовшсшмост на всички народи”. Според единодушното становище на изследователите на този еволюционен процес в практиката на ООН, отстояването на суверенитета на дадена държава „с цената на всичко, дори когато властите в нея потъпкват самоопределението на хората, живеещи в пределите й, или сериозно потискат населението чрез незачитане на човешките права, не е съвместимо с новия международен законов ред”, наложен от световната организация. В подкрепа на този извод през юни 1992 г. Генералният секретар на ООН Бутрос Гали направи изявление, че „денят на абсолютния и изключителен суверенитет вече е отминал”. Тази непредвидена метаморфоза в практиката на ООН, обезоръжи напълно армията от мастити „доказани професионалисти” и „експерти” по международно право и международни отношения, които до този момент с тънки, едва доловими нюанси в съдържанието им, доказваха несъществуващата разлика между насилствените актове на националистическия тероризъм и „борбата за самоопределение и независимост” като проява на едноименното право на народите.

Правната неяснота при квалификацията на сепаратистичния тероризъм

и честите и успешни опити за представянето му като реализация на правото на самоопределение и национална държава на онеправдани етнически и/или религиозни групи, в съответствие с трайната практика на ООН, е довел дотам, че в Конвенция на Съвета на Европа за предотвратяване на тероризма (Обн.ДВ,бр.54 от 2007г.) изрично е подчертано, че терористичните престъпления при никакви обстоятелства не могат да бъдат оправдани със съображения от политическо, философско, идеологическо, расово, етническо, религиозно или друго подобно естество. Позицията на част от правителствата на държавите- членове на ООН е заявена от бившия държавен секретар на САЩ Уйлям Роджърс през 1972г. при откриването на ОС на ООН: „Терористичните действия са изцяло неприемливи непадения срежу самата постройка на международния ред. Те трябва дя бйдят всеобщо осъдени независимо дали разглеждаме терористичната кауза като благородна или низка, законна или незаконна.”

Изложената по-горе позиция, обаче често пъти не се споделя от мнозинството от държавите, членуващи в ООН, които водени от геополитическите си интереси, възползвайки се от двойнствеността и неопределеността на субективните квалифициращи признаци, заложени в нормативните актове и практиката на ООН, определят едни етнически групи като „народи” и, съответно – тяхната въоръжена или мирна съпротива срещу държавата като „неотменимо право на самоопределение”, докато други етноси са „групи от хора”, заклеймени като сепаратисти, а тяхната борба за независимост е тероризъм. Един от изследователите на проблема не без ирония отбелязва, че според практиката на ООН „народ” е всяка група, която „августейшата организация” иска да освободи от „колониален и расистки режим”. Според тази практика „порториканците са народ, но кюрдите не са; намибийците са народ и имат своя собствена държава, но населението на Източен Тимор /или каквото е останало от него/ е без самоличност и без надежда…” Разбира се тази констатация е направена преди Източен Тимор да получи статута на независима държава, но същественото в случая е двойният стандарт по отношение на правото на самоопределение, прилаган в практиката на ООН по отношение на различни народи, а често пъти и към един и същи народ в различни исторически периоди.

Могат да се посочат примери от съвременната практика на ООН, когато дори борбата за самоопределение на народите и една и съща държава е третирана неадекватно.

Например, докато светът тръпнеше в очакване на резултатите от референдума за независимост на каталонците в Испания, баските в същата страна винаги са били лишени от „неотменимото право на самоопределение и независимост на всички народи”, а дейността на въоръжената им организация ЕТА е заклеймена като тероризъм, мотивиран от реакционен сепаратизъм и национален иредентизъм. Същият двоен стандарт е налице и по отношение на шотландците във Велокобритания, които според ООН са народ и могат да проведат референдум за независимост, докато ирландците в Обединеното кралство са сепаратисти и тяхната организация ИРА е терористична, т.е. на тях се отрича „неотменимото право на самоопределение”.

Този двоен стандарт е прилаган изключително често от „прогресивната” международна общност и нейната световна организация по отношението към етно-религиозните конфликти и правата на националните малцинства на Балканите.

Могат да се изложат много примери на непропорционално третиране на различни национални малцинства в балканските страни от ООН и международната общност, но тук ще се огранича само до един от тях, който е особено драстичен и е пряко свързан с България. Към 1912г., когато в следствие на Балканските войни попада в границите на тогавашното Кралство Гърция, българското население в Егейска Македония, според различни анкети и преброявания, е между 313 024 души и 360 000 души. Към същата година това население има 379 църкви, 340 училища, 5 средни учебни заведения (в гр.Солун – мъжка и девическа гимнзии, търговска гимназия и средно стопанско училище, а в гр.Сяр (преименуван в Серес) – средно педагогическо училище), 205 основни училища, собсвеност на Българската Екзархия. Освен тях в 197 села общините издържат свои училища. Българската католическа църква от източен обред, т.нар. „униати” поддържа в Егейска Македония 42 църкви и параклиси, една духовна семинария, 2 прогимназии, девическо и земеделско училище и 21 основни училища. От средите на българите от Егейска Македония се родиха цяла плеяда от общественици, интелектуалци и политици от балкански и дори от европейски мащаб, например Димитър Благоев, Христо Смирненески, Гоце Делчев и много други, които ясно и открито заявиха своята национална принадлежност.

Днес културнопросветните и религиозните институции на българското население в Република Гърция са напълно унищожени.

Според доклада „Евромозайка. Произвеждане и възпроизвеждане на малцинствени езикови групи в ЕС”, изготвен и публикуван през 1996г. по проект на Европейската комисия за малцинствените езикови групи в ЕС, в който участват лингвисти от Института по каталонска социолингвистика в Барселона, Центъра за проучване на многоезичност в Брюксел и Уелския център за проучване в Бангор, в Република Гърция 105 000 души говорят „български/ славомакедонски”. На стр.29 от същия доклад е отбелязано, че тази езикова група, както и езиковата група на „българския/помашки”, нямат никаква официална образователна покрепа от гръцката държава и никаква престижна стойност. Населението от двете езикови групи в Република Гърция, се посочва в доклада, е подложено на дискриминация и унижения в училищата и по време на военна служба и е принудено да нарича езика, който говори „наш”, а не „български”, когато мигрира в градовете да отрича произхода си и дори да го прикрива пред децата си. Според доклада, скритата сегрегация над българоговорящите в държавата, която нарича себе си „люлка на демокрацията”, се извършва по действаща инструкция на тайните служби на Република Гърция от 1982г. за предриемане на мерки за ограничаване на употребата на българския език. Официалната гръцка терминология за тези хора е еволюирала през годините, като от „вулгарофони” /българоговорящи/, преминавайки през неопределеното „славянофони”, е стигнала до съвременния термин „славяногласни елини”.

Открита сегрегация и цензура са приложени срещу една от големите гръцки интелектуалки (която при това е „чиста”, а не „славяногласна” гъркиня),

и то само защото в един от изследователските си трудове по социална антропология проявява научна обективност и не споделя официалната гръцка позиция по въпроса за „славяногласните елини” в гръцката провинция Тракия и Македония. Анастасия Каракасиду защитава докторската си степен в Колумбийския университет (САЩ) през 1992г. Предмет на изследване е взаимодействието между „местните” и „бежанците” в община Асирос, като част от голям проект на Археологическия департамент на Солунския университет за етно-археологическо проучване на басейна на р.Лангадас (Егейска Македония). В основната публикация по темата на докторската си дисертация, с която А.Каракасиду става световно известна и се нарежда сред имената на най-известните антрополози на нашето време, изследователката доказва, че дори местните „гърци” са в действителност „гръкомани”, т.е. елинизирани българи. В книгата си тя описва житейските трагедии на цели фамилии, които са репресирани, изселени в други райони и дори експулсирани от Гърция заради етническити си самосъзнание. Както изрично посочва авторката „Навсякъде в Гръцка Македония терминът (en)-dopyi (местни) се използва по отношение на славяноезичните жители, които са обитавали региона преди включването му в Гърция през 1913г.”

Външното минитерство на Гърция упражнява натиск над Форин офис да спре издаването на книгата на А.Каракасиду във Великобритания,

който стига до влошаване на двустранните отношения между Обединеното кралство и Гърция. В крайна сметка Оксфорд Юниверсити Прес спира издаването на книгата и тя през 1997г. е издадена от Чикаго Юниверсити Прес. Авторката е подложена на системен тороз и заплахи за живота й от крайни гръцки националисти и неофициално е обявена за persona non grata в Гърция. Гръцката преса обявява А.Каракасиду за „канибал”, който иска да разчлени гръцката нация, а един местен вестник от района на Ландагас я сравнява с Ефиалт, който предал Гърция на персите. Местните първенци в община Асирос са принудени да напишат колективно писмо до Министерството на Македония и Тракия и до директора на вътрешните работи в бюрото на префектурата в Солун, в което заявяват, че са допуснали това изследване в своята община, защото смятали, че е (ethniko ergho) – “национално дело”, а твърдението на изследователката, че не са гърци било (ivris) „обида”, защото Асирос никога не е бил „двуезичен”, а те са „чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание”. Към днешна дата Анастасия Каракасиду е социален антрополог, професор по антропология в Уелсли Колидж (САЩ) и въпреки, че е отхвърлена дори от гръцката общност в САЩ, продължава изследванията си по темата.

Това население, т.нар. „славяногласни елини”, изяви многократно своята етническа принадлежност,

както и безспорния си стремеж към самоопределение чрез половинвековна въоръжена борба под ръководството на ВМРО, масовото си участие в Илинденското възстание от 1903г. и Македоно-одринското опълчение, както и в хода на Балканските войни, Първата и Втората световни войни. Неговите духовни и интелектуални водачи изложиха в стотици петиции, меморандуми и прокламации желанието на това население за национално и културно-просветно самоопределение пред всевъзможни международни институции, в това число и пред цитираната по-горе „августейша” организация във всичките й предишни мимикрии – Лига на народите, Общество народите, и накрая, след Втората световна война – ООН.

Според единодушното становище на изследователите на правата на малцинствата и човешките права отстояването на суверенитета на дадена държава „с цената на всичко, дори когато властите в нея потъпкват самоопределението на хората, живеещи в пределите й, или сериозно потискат населението чрез незачитане на човешките права, не е съвместимо с новия международен законов ред”. В подкрепа на този извод през юни 1992 г. Генералният секретар на ООН Бутрос Гали направи изявление, че „денят на абсолютния и изключителен суверенитет вече е отминал”.

По неясни причини, обаче, водена от описаните по-горе принципи ООН се оказа особено чувствителна към малцинствените проблеми на албанците в Косово и Република Македония,

например, които според нея са народ с „неотменимо право на самоопределение” и дори на независимост, докато само няколко десетки километра на югоизток „тази група хора” в Република Гърция, според същата организация, не е народ, и според същите принципи е лишена от това „неотменимо” право.

Улисана в заклеймяването на геноцида над арменците в Османската империя, „прогресивната” международна общност и нейната световна организация някак лежерно пропуснаха да забележат тайнственото „изчезване” на повече от 250 000 души българи в Гърция за малко повече от осемдесет години (намаляването им от 360 000 души през 1912г. на 105 000 души през 1996г., според цитираните по-горе изследвания), както и пълното унищожаване на техните културнопросветни и религиозни институции, които впрочем са собственост на Българската православна църква, като правоприемник на Българската Екзархия. Международната общност и нейната организация не забелязаха и намаляването на българите в Западните покрайнини в Република Сърбия от над 50 000 души през 1919г. до по-малко от 15 000 души към 2009г., почти пълното изчезване на българското малцинство в Одринска Тракия /Република Турция/, както и много други „вълшебни” и „чудотворни” трансформации на българските малцинства в някои чужди държави.

В заключение, следва да посочим, че очевидно, според практиката на ООН в сферата на „неотменимото право на самоопределение и независимост”, албанците в Косово и Република Македония са народ, а българите в Гърция и Сърбия – не са народ, а „група хора”; арменците в Република Турция са народ, докато българите в същата дърщава – не са народ.

 

БИБЛИОГГРАФИЯ:

1 – Загоров, О., Н. Йорданов, Тероризъм. Психология, идеология, геополитика, С.,2007, с.27
2 – Engene,J.O.,Terrorism in Western Europe.Explaining the trends since 1950, Edward Elgar, UK, 2004
3 – Hoffman, B. A mano armada.Historia del terrorismo.Espasa Calpe, Madrid, 1999, p.15; Вж. Дронзина, Т.,Женският самоубийствен тероризъм, С.,2008, с.17
4 – Подробно за наказателноправните аспекти на международния тероризъм вж. Йотов, Б. Международно наказателно право, С.,1999 г., с. 265-377; Илиева, И. Международноправни проблеми на борбата срещу международния тероризъм, С., 2005
5 – Cassese,A. International Criminal Law., Second ed., Oxford, 2008, p.165
6 – Дьяков, С.В. Преступления против основ конституционного строя и безопасности государства, Санкт Петербург, 2012, с.101
7 – Разузнавателната общност на САЩ е конституирана със Закона за националната сигурност от 1947 г. Към днешна дата в нея участват 18 служби и агенции. Вж. подробно Христов, П. Разузнавателна защита на конституционния ред, С., 2000, с. 110-123
8 – Glossary of Intelligence Terms and Definitions, U.S. Central Intelligence Agency, U.S. Congress, Permament Select Committee on Intelligence, Annual Report, 95th Cong. 2nd Sess., Washington, D.C., 1988, р. 43
9 – Велчев, Б. Международно наказателно право, С., 2015, с.33
10 – Почти идентична дефиниция, но за международтия тероризъм дава Илиева, И. Цит.съч.., с.109
11 – Bell, J.B.Trends of terror: Analysis of political violence, World Politics, 1977, №,29, pp.476-477
12 – Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите, С., 1999, с.22
13 – Анан, К., При по-голяма свобода към развитие, сигурност и човешки права за всички, С., 2005, с.48-49
14 – Загоров, О., Н. Йорданов, Цит.съч., с.33
15 – Вж. подробно у Панайотов, П. Наказателното право на Европейския съюз и българското наказателно право. С., 2012, с.87-94
16 – Вж.UN General Assembly Resolution 44/ 29, 1989
17 – Попов, Х.Тероризмът.Психосоциални корени, последствия и интервенции, С.,2005, с.137
18 – Райън, С., Превантивна дипломация, предотврътяване на конфликти, етнически конфликти – В: Мир в разгара на войни, С., 2001, с.90-95
19 – Mill, J.S.,Utilitarianism. On Liberty and Considerations on Representative Govarnment, London, 1972, p.361;
20 – Илиева, И., Цит.съч.., с.88
21 – Вж. подробно Попов, Х., Цит.съч., с.134-139
22 – Моисеев, А., Суверенитет государства в современном мире. Международно-правовые аспекты. Москва, 2006. с. 246
23 – Eide,A., Outlawing the Use of Force: The Efforts by the United Nations – In: The United Nations and the International Peace and Security, Dordrecht, The Niderlands, 1987, pp.99-145; Вж. също Морисън, А., Международна дейност и национаен суверенитет.Приспособяване към новите реалности.- В: Мир в разгара на войни, С., 2001, с.308-311
24 – Ghali, Boutros, An Agenda for Peace: Preventive Diplomacy, Peacemaking and Peacekeeping, N.Y.,1992, p.3
25 – Велчев, Б. Цит.съч., с.188-190, вж. подробно у Панайотов, П. Цит.съч.
26 – Rogers,W. Opening address. State Department Bulletin, pp.425-429
27 – Friedlander,R.A. The PLO and the rule of law: A reply to Dr.Annis Kassim, Denver Journal of International Law and Policy,10(2),p.231,1981, Попов, Х. Цит.съч., с.137
28 – Вж. подробно Кожушко, Е., Современний терроризм.Анализ основных направлений, Минск 2000, с.192-198
29 – Вж. подробно Кожушко, Е., Цит.съч., с.170-191
30 – Иванов, Й., Българете в Македония, С.,1915. С.102-104. Преброяването и изследването на Й.Иванов е възприето и от Карнегиевата анкета.
31 – Кънчов, В., Избрани произведения, Т.2, С., 1970, с.440-581
32 – Генов, Г., Унищожаване на българските национални институции и интелигенция в Егейска Македония / 1912-1913г./- В: България 1300.Институции и държавна традиция.Т.3, С.,1983, с.248
33 – Генов, Г., Цит.съч., с.248; Даскалов, Г., Българите в Егейска Македония. Мит или реалност. С.,1996, с.101-118
34 – Вж. подробно Мангалакова, Т. Нашенцив Македония. След торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания, С.2010, с.101-107
35 – Каракасиду, А., Житни поля , кървави хълмове. Преходи към националното в Гръцка Македония /1870-1970/, С.,2008
36 – Каракасиду, А., Цит.съч., с.16
37 – Каракасиду, А., Цит.съч., с.286-287
38 – Eide,A., Outlawing the Use of Force: The Efforts by the United Nations – In: The United Nations and the International Peace and Security, Dordrecht, The Niderlands, 1987, pp.99-145; Вж. също Морисън, А., Международна дейност и национаен суверенитет.Приспособяване към новите реалности.- В: Мир в разгара на войни, С., 2001, с.308-311
39 – Boutros-Ghali, Boutros, An Agenda for Peace: Preventive Diplomacy, Peacemaking and Peacekeeping, N.Y.,1992, p.3

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *