ДЕМОНИТЕ НА ТЕМИДА*

В момента на бурни радини вълнения около избора на нов Главен прокурор и повсеместните лобистки активни мероприятия, не е зле членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) да хвърлят един поглед на темата на първия брой на „Правен преглед“. Предшествениците им към февруари 2017 г. го получиха подарък персонално от главния редактор на списанието проф. Мария Славова. За попълзновенията към обладаване на Темида в годините на първоначално натрупване на демокрация е хубаво да се запознаят (макар и не особено удоволствие) и всички знайни и незнайни, волни и неволни днешни критици на Съдебната ни система. Та да се изказват по-подготвени в упражненията си за манипулиране на общественото мнение.

Съдебната система (1989–1997)

„Пепеляшка” на трите власти – наред със законодателната и изпълнителната. Това беше стартовата позиция на съдебната власт при прехода към демокрация. Тя се оказа най-реформираната. Това продължава и до днес. Причината е, че през годините на тоталитарния режим до 10 ноември 1989 г. липсва разделение на властите. За значимостта и мощта на съдебната власт в демократичните държави си дават сметка всички „строители“ на сценария за прехода в България – от представителите на тоталитарната номенклатура и шефове на Държавна сигурност (ДС), през зараждащата се организирана престъпност от тайните им агенти и сътрудници, алчните за власт и икономически просперитет функционери, до идеалистите наивници.

Okragły Stół, Urzad rady Ministrów, Warszawa 1989 r. foto: Erazm Ciołek

Резултатът от градежа им днес е, че съдебната система е най-критикуваната, що се отнася до слабост (неефективност), зависимост и корупция. Последното твърдение е най-изначално и прилича на споровете за съществуването на Неси – митичното чудовище от шотландското езеро Лох Нес, за което всички говорят, но няма явни доказателства някой да го е виждал. Тежките обвинения са и отвътре, и отвън – от институциите на Европейския съюз (ЕС) до редовия български гражданин, в това число и от гилдията на самите магистрати. Все по-често в медиите се изказват мнения на експерти, политици и анализатори, че отговорност носят всички „строители“, които са имали интерес от подобно състояние на съдебната власт. Да направим опит да поразсъждаваме за същността на обвиненията към съдебната система в слабост, зависимост и корупция.

Слабост – неадекватно възнаграждение за труда на магистратите, наследено и в годините на прехода през периода 1989–1997 г., усещане за незащитеност при упражняване на професията, недостатъчна квалификация, компромиси с вътрешните убеждения… и най-вече страх.

Зависимост – от управляващите политици (главният прокурор е на оперативка в Министерския съвет (МС) един път седмично), от тайните служби, от бизнеса, от роднини и не на последно място – от тайни организации, в които членуват действащи магистрати, заклели се във вярност към съсловието. Например масоните.

Корупция – в българското законодателство не се предлага дефиниция на понятието „корупция“. Най-общо корупцията се свързва с взимането или даването на материални блага във връзка с изпълнение на служебни задължения. Ами ако си си продал душата и вярата без явни материални доказателства?!

Според Наказателната конвенция относно корупцията, ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 12 април 2001 г., в сила за Република България от 1 юли 2002 г., корупцията се проявява и чрез действия на длъжностни лица (в случая – магистрати), с които се нарушават задълженията, произтичащи от статуса на тези лица, насочени към придобиване на каквато и да е неследваща се облага за тях самите или за други лица.

При магистратите неследващата се облага освен материална, е най-често кариерно развитие, включително за техните деца – юристи. Подобно е определението на корупцията и в чл. 2 от Гражданската конвенция относно корупцията , ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 10 май 2000 г. в сила за Република България от 1 ноември 2003 г., да получиш „ … неследваща се облага…, което засяга надлежното изпълнение на някое задължение“. Корупция е и подкупът, но няма осъден магистрат за даване или получаване на материална облага. Едва в по-късен период има осъдени двама прокурори – единият от Шумен, а другият от Велико Търново.)

Симбиозата между тези три състояния в съдебната система – слабост, зависимост и корупция, е по-сложна от връзката и отговора на емблематичния философски въпрос кое е първо – кокошката или яйцето.

Слабостта предразполага към корупция, корупцията поражда зависимост, зависимостта – слабост и още допълнителни взаимовръзки, при които, както и да ги дефинираме, попадаме в порочен кръг.

И понеже положението с корупцията в съдебната система все още си кореспондира с версиите за митичното чудовище Неси, ще акцентирам върху тенденциите в дейността на неизменните й спътници – слабостта и зависимостта. В този контекст, преди да говорим за съдебната система в годините на прехода към демокрация, се налага да посочим завареното състояние.

Съдебната система като част от организацията на държавата на Народна република България (НРБ) е уредена в Конституцията от 1971 г., в която безапелационно с чл. 1 е установена ръководната роля на Българската комунистическа партия (БКП) като основополагащ конституционен принцип. Вместо принципа за взаимен контрол и възпиране между властите действа единството на политическата и държавната власт, като партийната е над всички. На практика върховната власт в държавата се осъществява от Политбюро и Централния комитет (ЦК) на БКП, на които са подчинени и законодателната, и изпълнителната власт, тъй като за тях партийните документи имат задължителен характер. В интервю за Радио „Свободна Европа“ главният прокурор Иван Татарчев казва, че има строго секретно решение на ЦК на БКП, издадено през 1952 г., при възбуждане на наказателно преследване срещу партийни члeнове прокурорите да искат съгласието на съответния партиен комитет. Решението е отменено едва на 6 май 1963 г. Ако член на БКП извърши престъпление, той автоматично се изхвърля от БКП, защото в партията не могат да членуват престъпници. Друг е въпросът колко от партийните членове въобще са били обект на разследване за извършените от тях деяния.

Съдебната система (която въобще не е конституирана като власт) на пръв поглед не може директно да бъде поставена в подчинение на партийните органи, както и на произтичащите от тях законодателна и изпълнителна власт. Така в чл. 129, ал. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. е прогласен традиционният за правораздаването принцип, че „при осъществяване на своите функции съдиите и съдебните заседатели са независими и се подчиняват само на закона“. Но реално системата се съобразява с другите власти, поради законодателството за нейното структуриране и ръководство и на основание секретни актове на ЦК на БКП.

Съдът и прокуратурата са поставени в различен режим на ръководство, отчетност и избор на магистратите. Следствието е към Министерство на вътрешните работи (МВР) в изпълнителната власт, а в края на 70-те години на ХХ в. се закриват длъжностите и на малкото следователи към прокуратурите. Върховният съд (ВС) е с различен статус от останалите съдилища. Председателят, двамата му заместник-председатели – на наказателната и на гражданската колегия, и членовете се избират от Народното събрание за срок от 5 години. Ежегодно ВС се отчита пред Народното събрание, а между сесиите – пред Държавния съвет. Изборът на останалите съдии в окръжните и районните съдилища, включително и на младшите съдии, се извършва на сесия на съответния Окръжен народен съвет. Кандидатурите се съгласуват с дирекция „Съдебна дейност“ на Министерство на правосъдието и с военноадминистративния отдел на съответния Окръжен или Градски комитет на БКП. От Правосъдното министерство издават характеристика за професионалните качества на кандидата на основата на ревизиите на работата му и оценката на административния ръководител на съответния Окръжен съд. Ролята на военноадминистративните отдели на Окръжните комитети на БКП отразява чл. 1 от Конституцията на НРБ за ръководната роля на Партията. Познати са множество случаи на преценка за политическа неблагонадеждност и буржоазен произход, поради която способни юристи са отстранявани от системата или кариерата им е замразявана.

Прокуратурата е изградена изцяло по йерархичния съветски образец. На върха е главният прокурор, който се избира от Народното събрание за срок от 5 години и се отчита пред него и пред Държавния съвет. Главният прокурор назначава и уволнява всички прокурори в страната със съдействието на отдел „Кадри“ в Главна прокуратура, чийто несменяем началник от 1968 г. е Петър Костов. Следствието не е част от съдебната система и по съветски модел е единен следствен апарат в системата на МВР. Шапка на апарата е Главно следствено управление, а следователите се назначават със съвместна заповед на министъра на вътрешните работи и на главния прокурор.

Общото в трите стълба на съдебната власт.

Съдиите и прокурорите нямат никакъв шанс за кариерно израстване от ниво районен съд и прокуратура, ако не са членове на БКП. Като всяко правило, и това има малки изключения, но все за специални магистрати, наречени „спецпрокурор“ или „спецсъдия“, които гледат дела под особен надзор на Държавна сигурност. А за постъпване в системата на следствието партийното членство е задължително условие, тъй като МВР е част от репресивния апарат на тоталитарната държава. Обидно ниско е възнаграждението за труда на съдиите и прокурорите. Начеващият съдия тръгва като млад специалист със 125 лв. месечна заплата, а младши прокурорът със 7–8 лв. по-висока. След 5–10 години, ако покрият партийното членство – условие за достигане до окръжно равнище, ги очакват предвидимите между 210 и 240 лв. заплата. За сравнение, пролетариатът с основно и средно образование не пада под 300 лв., а заплатата на завеждащ картотека в склад е 125 лв.. Следователите са доста по-добре заплатени, тъй като са с офицерски звания и са служители на МВР.

По този начин авторитетът и респектът към съдебната система е смазан в контекста на популистката доктрина на тоталитарната държава, че с настъпването на комунизма правораздаването ще отмре или ще бъде иззето от т.нар. другарски съдилища по месторабота и местоживеене.

Пренебрежението на тоталитарната власт към съдиите и прокурорите се демонстрира и с материалната обезпеченост за извършване на работата им.

Повечето съдебни сгради са невзрачни, неремонтирани, мръсни и мрачни, без излъчване на какъвто и да е респект. „В Пловдив, втория по големина български град, с огромни традиции и заслуги за българската държавност, включително и по отношение на правосъдието, Окръжният съд бе настанен във воняща сграда, бивш публичен дом, на прага на който имаше мозаечен надпис „Добре дошли“, адресиран към клиентите на жриците на любовта. По-срамна илюстрация за отношението на управляващите към българското правосъдие трудно може да се намери.“(Пенев Пенчо „Съдебната власт в България 1989-2014 г.“, Сиби, 2014 г., стр.69.).

Припомням си публикация от зората на прехода към демокрация през 1990 г., в която авторът – прокурор Надежда Ковачева, нарече съдебната система „Блудната Темида“, заради отношението на управляващите към нея. И днес звучи актуално, макар по доста рафиниран начин. Разликата е в детайлите – вече не е мърлявата уличница от тоталитаризма, а скъпо платена метреса. Изборът е ваш! Върхът на унижението настъпва, когато в края на 70-те години по прищявка на Людмила Живкова – дъщерята на вожда Тодор Живков, от съдебната система е отнет върховният й символ – сградата на Съдебната палата в София, построена с даренията на цялото българско общество след Освобождението.

По същото време завиден стандарт на живот имат юрисконсултите, особено на външнотърговските предприятия, посолствата, културните и дипломатическите мисии. В развоя на прехода към демокрация тези юристи заемат важни позиции във властта, като се представят за репресирани от тоталитарния режим, който не им бил разрешил да станат съдии или прокурори.

Не трябва да пропуснем и Държавния арбитраж. Институцията се ръководи от Върховен държавен арбитраж към МС и има подразделения във всички окръжни градове. Задачите му са да регулира икономическите отношения между социалистическите предприятия в духа на централизираното планиране, върховното управление и забраната на всякаква стопанска инициатива и конкуренция. В интерес на истината там работят – при възнаграждения, аналогични на тези на съдиите и прокурорите, – много добри специалисти по търговско и облигационно право, за които поради буржоазния им произход има пречки да постъпят на работа в съдебната система. Част от тях изграждат гръбнака на създадените търговски колегии в съдилищата по време на прехода към демокрация.

Тоталитарната картина на правосъдието ни ще е „куха“, ако не се спрем на статуса и мястото на адвокатурата.

Днес адвокатурата претендира, че е най-свободната юридическа професия. Но по време на тоталитаризма е затворена и свръхрегулирана от правилата, наложени й от държавата. В контекста на комунистическата доктрина за равенство, братство и отмиране на правораздаването след 9 септември 1944 г. на адвокатурата се гледа като на анахронизъм по пътя към „светлото бъдеще“ и броят на адвокатите е поставен под строг контрол. За сравнение, към края на 1989 г. адвокатите в страната са петстотин, а към януари 2016 г. – 13 013 или 27 пъти повече!

Голяма част от работата на адвокатите е прехвърлена на юрисконсултите на социалистическите предприятия. За отношението към гилдията говори и това, че дейността й не е регулирана със закон, а с указ на Държавния съвет. Според него адвокатурата се състои от адвокатски колегии, които се администрират и ръководят от Централен съвет на адвокатурата (ЦСА), който пък е подчинен на нарочна дирекция в Министерство на правосъдието. Адвокатите са подчинени на уравниловката, валидна при всички професии, тъй като от ЦСА им разпределят работата и след надхвърляне на лимита не могат да поемат повече случаи – нарушаване на принципа за свободен избор на защитник!

Въпреки изредените недемократични похвати, адвокатската професия е най-желана от юристите, но и най-недостъпна. В адвокатурата няма изискване да си член на БКП, за да практикуваш професията, но пък има строг пропусквателен режим за достъп до професията от Дирекцията в Министерство на правосъдието под зоркия контрол на военноадминистративния отдел на ЦК на БКП. В онези години се знае, че за да станеш адвокат, трябва някой от лимитираната бройка да е умрял или да имаш сериозни протекции от ръководни фактори в държавата. Тези пояснения са важни, за да се разбере защо на възловите позиции в държавното управление в началото на прехода са назначени адвокати под претекст, че са безпартийни, независими, инакомислещи, демократи и репресирани и затова не са станали магистрати.

Важният въпрос, който си задаваме, е какво се крие зад адвокатската безпартийност или непринадлежност към партията господар БКП. Позабравено е и съществуването по онова време на Адвокатско бюро за работа в чужбина и с чужденци (АБРЧЧ).

На интелекта на читателя оставям отговора на въпроса при условията на тоталитарна държава с репресивен апарат като този на ДС за контрол над правораздаването какви юристи, и то безпартийни, са били назначавани в АБРЧЧ. Както и обстоятелството, че именно на това Бюро за работа в чужбина и с чужденци е било вменено правото и задължението да изготвя проекти за заповеди на министъра на правосъдието за потвърждаване или отмяна на решенията на Бюрото на ЦСА, с които се приема или отказва приемането на адвокати?!

Съдии и прокурори споделят, че имат по няколко молби за приемане в адвокатурата, но не получават никакъв отговор. Следва мълчалив отказ. И нещо повече. Щом прокурор или съдия кандидатства за адвокат, се провежда обсъждане в Градския комитет на Партията и в Министерство на правосъдието с участието на висш партиен деятел и административния ръководител на магистрата. Поставя се въпросът дали кандидатът за адвокат е добър професионалист – прокурор, съдия, или не чак толкова… Резултатът – имената на отличниците се зачеркват, а на по-неблагонадеждните се поставя резолюция „Да“.

През този период в обществото не се говори за корупция в правораздавателната система, а по-скоро за шуробаджанащина, рушвети, връзкарство и други битовизми от соцреализма. Някои адвокати взимат „под масата“ дребни суми и подаръци в натура, а съдии, прокурори и следователи успяват да се сдобият по-лесно от обикновения гражданин с дефицитни стоки (от банани и луканка, до по-бързо излизане на номерчето им сред кандидатите за закупуване на автомобил). Адвокатът, както и останалите представители на юридическата професия, няма право да получи нерегламентирано заплащане. Николай Павлов като адвокат пристига една нощ в дома на приятел прокурор, събужда го и двамата отиват да върнат на клиента на Николай подареното му бурканче нескафе, в което са напъхани пари – неследващ се хонорар.А

Стартът на промените при прехода към демокрация

датира от решението на Кръглата маса (3 януари – 15 май 1990 г.), че съдиите и прокурорите не могат да членуват в политически партии. Деполитизирането на съдебната система е посрещнато с ентусиазъм от повечето магистрати и се излива порой от напускания на БКП и скъсани партийни книжки. Малцина отказват да се отрекат от принадлежността си към БКП и напускат съдебната система, но пък са възмездени с позиции в структурите на Българската социалистическа партия (БСП). Първото правителство на Андрей Луканов (февруари – юни 1990 г.) с Постановление на МС № 28 от 3 април 1990 г. повишава заплатите на магистратите с около 30 %. С поредица решения МС разпорежда и дава срокове за връщане на Министерство на правосъдието на съдебните сгради, иззети от тоталитарната власт за нуждите на партийната и изпълнителната власт.

Най-значимо е Решение № 132 от 9 юли 1990 г., с което се дава срок до 30 септември 1991 г. Съдебната палата в София да бъде освободена от Националния исторически музей и върната на правораздаването. Срокът не е спазен по чисто технологични причини поради преустройство, но е демонстрирана воля за въздигане на авторитета на съдебната власт. Реконструкцията на Съдебната палата и връщането минава на ръба! По това време започва и смяната на част от председателите на окръжните съдилища с юристи по преценка да са добри професионалисти и да няма данни, че са обвързани с номенклатурата на БКП. Това са административните ръководители на окръжните съдилища в София, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кюстендил, Русе, Пазарджик, Перник, Враца и Михайловград (дн. Монтана).

Изначално (от Кръглата маса през 1990 г.) от цялата палитра на неслучайните „строители“ на прехода ни от тоталитаризъм към демокрация си даваха сметка за значимостта на превръщането на съдебната система в мощна власт. Този, който я постави „на колене“, има шанс да стане бъдещият капиталист – владетел на държавата.

С встъпването си на 10 юли 1990 г. 7-то Велико Народно събрание изменя Закона за устройство на съдилищата и изборът на съдии от всички степени преминава в негова компетентност. В резултат на това се извършват кадрови промени на 62 позиции на съдии в системата, а над една трета от магистратите във ВС са пенсионирани. Всички кандидатури за назначаване преминават през комисия на Великото Народно събрание, съставена от депутати на БСП, Съюза на демократичните сили (СДС) и Българския земеделски народен съюз (БЗНС). С приемането на 12 юли 1991 г. на новата Конституция се регламентира статутът на съдебната власт и на кадровия й орган – Висшия съдебен съвет (ВСС).

Следствието също става част от съдебната власт. По време на управлението на Тройната коалиция , в навечерието на влизането в сила на Договора за присъединяване на България към ЕС на 1 януари 2007 г., се решава функциите на следствието да се прехвърлят към МВР. Отново обяснението е, че изпълняваме ангажимент към западните ни партньори разследването да премине към полицията. „През целия период 1990–1991 г. промените в правосъдието получиха силна международна подкрепа в лицето на демократичните правителства от Европа и САЩ“ , според тогавашният министър на правосъдието Пенчо Пенев. В така оптимистично звучащия темп на реформиране на съдебната система не трябва да пропускаме отправеното й предизвикателство:

образуването на процес(и) срещу довчерашния тоталитарен вожд на държавата Тодор Живков.

В този акт отсъстват елементи, даващи повод за днешните обвинения в корупция на съдебната система. Но подобни процеси демонстрират изначалния опит за поставянето й в зависимост от управляващите още в самото начало на прехода. Инспирирането на процеса е израз на вътрешната саморазправа сред досегашните управляващи от БКП-елита кой да стане бъдещият „собственик“ на България в условията на демокрация и свободен бизнес. И най-вече – безумен популизъм, насочен към обществото, което се надява, че нещо ще се случи, и то за добро.

Този процес, от една страна, утолява реваншистките настроения, а от друга, разсейва вниманието на обществото, което пропуска да проследи прикриването/замитането на следите и укриването/унищожаването на документите от времето на соца. Пример за това е палежът на Партийния дом, при който и до ден днешен не е изяснено какво и дали изобщо е унищожено и кой провокира ексцесията. В този контекст е повече от точен проф. Янко Янков в анализа си в „Маскарадът „Съдебна отговорност за Тодор Живков“:

„На 18 януари 1990 г. Тодор Живков бе арестуван и още на другия ден главният прокурор Евтим Стоименов бе утвърдил т.нар. План на разследването, отпечатан в един (1) екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР ген. Леонид Кацамунски и с началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР ген. Красимир Саманджиев, при което сценарият по разследването е бил разработен лично от бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов в качеството му на председател на т.нар.

Междуведомствен съвет по разследването и осъждането на лицата, принадлежащи към комунистическия елит. Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени заместник главният прокурор Атанас Атанасов и заместник-началникът на Главно следствено управление ген. Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 (осемнайсет) следователи.

Тодор Живков престоя в ареста на Главно следствено управление (намиращ се на ул. „Развигор” № 1) от 18 януари до август 1990 г., след което бе освободен и поставен под т.нар. домашен арест и настанен във вилата на осиновената му внучка Евгения, намираща се на ул. „Секвоя” в представителния и привилегирован софийски квартал Бояна. Изготвянето на обвинителния акт бе възложено на пет (5) прокурори, а именно: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев.

На 6 август 1990 г. прокурорът Георги Георгиев е изготвил т.нар. Частично заключително постановление за прекратяване на следствието, след което подаде оставка и напусна системата на прокуратурата. Впрочем по-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т.нар. Заключение за предаване на съд бе подписано само от Петьо Платиканов. На 25 февруари 1991 г. Тодор Живков бе въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков. Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздела. Като „свидетели на обвинението” официално са вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро. Председател на съдебния състав Стефанка Стоянова, съдии Кръстьо Петров и Марин Чернев, съдебни заседатели Константин Константинов, Христо Павлов, Стефан Държански и Полина Иванова. Защитата бе поета от адвокатите Даниела Доковска и Рени Цанова, а по-късно се включи и Йордан Школагерски. Обвинението бе изчислило наличието на нанесени от Тодор Живков щети в размер на 16 516 039 лв. по първите три раздела на обвинителния акт, 150 000 лв. по четвърти раздел, и 20 000 лв. по пети раздел; шести и седми раздел засягат Милко Балев и там става въпрос за 39 392 лв. и 68 ст. плюс 9000 долара, купени с негови пари, но в нарушение на валутния закон (без да има право да ги закупи).

Още в самото начало на съдебното разглеждане на  делото Тодор Живков заяви, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т.нар. Комисия по деформациите, начело на която стои Андрей Луканов, и че тяхната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.

На 4 септември 1992 г., в навечерието на традиционно ежегодно чествания негов рожден ден, Тодор Живков получи „Дар от Темида” – бе записан като първия български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от седем (7) години лишаване от свобода бе наложена за ощетяване на държавата с    21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобила за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР и за храни и представителни нужди на държавния апарат. Заедно с него бе осъден на две (2) години лишаване от свобода и Милко Балев, който в продължение на три десетилетия беше началник на кабинета на Тодор Живков и отговорен редактор на 38-те тома „Съчинения” на Тодор Живков. Който впрочем си бе спечелил прозвището Сивият кардинал. Той бе осъден заради двукратно нарушаване на Закона за валутните ценности, ощетило държавата с девет (9) хиляди долара.

От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов. Защитата му – адвокат Рени Цанова, се оттегли от по-нататъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокат Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъкна аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.

На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов) разгледа делото и на 18 януари 1994 г. обяви решението си, с което потвърди присъдата на Тодор Живков, намали я на 1 година и 6 месеца и превърна в условна присъдата на Милко Балев. Същият ден съдията докладчик Румен Ненков, сега съдия от Конституционния съд на Република България, бе заявил пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”. От своя страна Тодор Живков заяви, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не бил извършил такова.

Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение”. Съдията Веселин Ангелов прие, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна. Наскоро този съдия бе преместен от наказателното в гражданското отделение на ВС. Макар че присъдата на Тодор Живков влезе в сила, той не бе отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главна прокуратура отложи изпълнението й „по здравословни причини”, а на 8 февруари 1994 г. Общото събрание на ВС спря изпълнението до произнасянето на съда по т.нар. процедура за преглед по реда на надзора.

На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разгледа делото и пред 23-мата съдии Тодор Живков заяви, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Страсбург, но все пак се надявал, че дотам няма да се стигне. На заседанието си 23-членният надзорен състав на ВС бе взел решение да се произнесе в четиримесечен срок. Междувременно вече бившият главен прокурор Евтим Стоименов заяви в специално изявление по Българската телеграфна агенция (вж. „Дневен труд” от 15 януари 1996 г.), че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г. и упражнения върху прокуратурата силен обществен натиск.

Той припомни, че преди да образува делото, без да бъде канен, бил отишъл на едно от заседанията на т.нар. Комисия по деформациите при Велико Народно събрание и че там изрично бил заявил, че действащият Наказателен закон е „малка къщичка, в която те се опитват да вкарат великан”. И че въпреки това Комисията била изпратила в Главна прокуратура папка с материали, а той бил образувал делото, защото се опасявал, че ще предизвика подозрения в обществото за необективност и дори за заинтересованост. Той подчерта, че още на третия месец след образуването на делото бил открит документ от 1971 г., който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда. А тъй като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подал оставка.

На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на ВС, председателствано от ген. Николай Чирипов, оповести решение, с което

Тодор Живков и Милко Балев бяха признати за невинни по всички обвинения.

Всичките 23-ма съдии напълно единодушно били гласували за оправдателна присъда, като само съдийката Бойка Попова била възразила относно признаването на Тодор Живков на статус на „държавен глава” за периода на 60-те години, когото той е бил министър-председател и първи секретар на ЦК на БКП, но тъй като този период вече бил покрит с давност, всичко приключило с единодушното решение на съдиите за невинност. Очевидно политическото положение е променено, когато Тодор Живков е оправдан.

Така, при наличието на една определена политическа ситуация, Тодор Живков е задържан под стража (18 януари 1990 г.), разследван, обвинен от прокуратурата пред съда в престъпления и два състава на ВС го признават за виновен окончателно на 28 октомври 1993 г., а после, след промяната на политиката в държавата, Общото събрание на наказателните колегии на ВС разглежда делото и признава Тодор Живков за невинен на 9 февруари 1996 г. Това се случва по време на правителството на Жан Виденов.

Сред 23-мата съдии участват мнозина съдии, които гласуват предишните осъдителни съдебни актове срещу Тодор Живков, което е демонстрация на слабостта и зависимостта на магистратите.

Съдията Румен Ненков, отказал се от членството си в БКП, член на състава на Второинстанционния съд, произнесъл окончателната осъдителна присъда на Тодор Живков, става заместник-председател на ВС и председател на наказателна колегия, а по-късно е избран за съдия в КС от Общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС) (2009).

Съдията Веселин Ангелов, който на 10 ноември 1990 г. не се отказа от партийното си членство в БКП, като член на състава на Второинстанционния съд, произнесъл окончателната осъдителна присъда на Тодор Живков, произнася особеното мнение, че Тодор Живков като държавен глава, не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна. Впоследствие този съдия (Веселин Ангелов) претърпява промени в кариерното си развитие и не му се позволява да работи като съдия в наказателна колегия на ВС, макар че неговото особено мнение съвпада с мнението на 23-мата съдии от Общото събрание на наказателните колегии на ВС, които признават Тодор Живков за невинен само след две години и половина – на 9 февруари 1996 г. По време на арестуването и осъждането на Тодор Живков както всички политически лидери и институционални фактори, така и медиите шумно провъзгласяват тезата, че с обвинението и осъждането по това дело след половинвековно безправие България най-после е тръгнала по пътя на „правовата държава”. След постановяването на оправдателната присъда същите личности, вече изтъкват противоположния аргумент – с оправдаването на Тодор Живков България най-после доказва, че наистина е станала „правова държава”.

В действителност с обвинението срещу Тодор Живков в качеството му на материалноотговорно лице прокуратурата на Република България прави неизменния си ход срещу политическите фигури – повдига и предявява несъстоятелни и/или недоказани обвинения, внася ги в съда и прехвърля отговорността на съдиите.

Тодор Живков е разследван и за държавна измяна заради опита му да превърне България в една от републиките на Съветския съюз.

Това обвинение, ако бе предявено и внесено в съда, Тодор Живков нямаше да може да бъде оправдан на законно основание, тъй като държавният глава отговаря по наказателен ред само за държавна измяна. Но предварителното разследване в тази му част е прекратено от Главна прокуратура и изпратено в дълбокия архив. В специално интервю за вестник „Дневен труд“ на 16 февруари 1996 г. ген. Николай Чирипов обяснява, че Тодор Живков има статус на „държавен глава”, а не на „материалноотчетно длъжностно лице”, както неправилно са приели първата и втората съдебна инстанция. Той казва също така, че в съответствие с посочения негов статус е могло и е било напълно възможно Тодор Живков да бъде съден и осъден за „държавна измяна” по повод и във връзка с опита му да превърне България в една от републиките на Съветския съюз, но че такова обвинение прокуратурата никога не му е предявявала.

На 27 март 1996 г. главният прокурор Иван Татарчев публично съобщава, че след като се запознае с мотивите на съда, ще направи искане пред КС да се произнесе дали решението на Общото събрание на ВС за оправдаването на Тодор Живков не е противоконституционно, защото деянията по обвинението са извършени при действието на Конституцията, по времето на която Тодор Живков е управлявал България. Тогава той не е бил „държавен глава”. България нямала „едноличен държавен глава”, а имала „колективен държавен глава” и това е бил Държавният съвет. Председателят на Държавния съвет не е имал прерогативи на държавен глава. Два дни след това изявление – 29 март 1996 г., прокурорът, обвинител по делото срещу Тодор Живков, Красимир Жеков оповестява, че подава оставка, аргументирайки се, че след 24-годишен стаж като прокурор е получил „голям морален удар” и предпочита да работи като адвокат. В началото на април оставката му е приета от ВСС, считано от 1 май 1996 г. С оправдателния съдебен акт на Общото събрание на ВС по процеса, започнал на 25 февруари 1991 г. срещу Тодор Живков като материалноотговорно лице заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и пари, се предрешават и още няколко висящи наказателни дела против Тодор Живков, образувани по аналогични обвинения.

По т.нар. Дело № 2 от 1992 г., известно още и като Дело по „Фонд Москва”, Тодор Живков е обвинен за присвояване на 11 620 000 щатски долара, предоставени за подпомагане на т.нар. леви работнически организации. По т.нар. Дело № 3 от 1992 г. Тодор Живков е обвинен (в съучастие с още 22 души, впоследствие останали само 19 поради смъртта на трима от тях) за 244 000 000 (после намалени на 17 000 000) лв., присвоени и предоставени като „братски политически помощи” на страни от Третия свят. Сезиран във връзка с тези дела, КС решава, че присвояване е възможно само при наличието на „свой или чужд личен интерес”, „но не и при обществен интерес”.

По този начин се обезсмисля и делото за „Възродителния процес”, тъй като според законодателството в България се преследват престъпленията срещу „раси и националности”, но не и срещу етнически групи“.

Съдбата на Дело № 4 от 1990 г., което приключва чрез прекратяването му поради изтекла абсолютна давност през юли 2002 г. за престъпленията, извършвани в трудов лагер край Ловеч, разкрива напълно слабостта и зависимостта на съдебната власт от т.нар. „кукловоди“.

Първите преследвания, репресии и изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са въдворявани политически врагове и интелектуалци в съжителство с криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит до събитията в Унгария през 1956 г. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. Партийното решение се изпълнява същата година, като Народното събрание издава Указ № 468. На основание на този нормативен акт в ТВО Белене се настаняват предимно антикомунисти без съд и присъда. През 1959 г. Тодор Живков публично уверява, че у нас няма трудови лагери. Това не е вярно и ЦК на БКП взима мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души и в докладна записка настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468 на Народното събрание. Политбюро без писмено нареждане възлага на Георги Цанков да премести затворниците. Така се основава нов „трудов“лагер край Ловеч, който съществува секретно. От създаването му на 1 септември 1959 г. до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. за Лагерите на смъртта, островът бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не са намерени.

През март 1990 г., по време на първото правителство на Андрей Луканов, прокуратурата образува делото за Лагерите на смъртта – места, където в продължение на почти двайсет години (1944–1962) са изпращани и убивани хора, неудобни на властта. По него са привлечени като обвиняеми бившият заместник вътрешен министър о.р. генерал Мирчо Спасов, началникът на лагера в Ловеч Петър Гогов, заместникът му Цвятко Горанов, служителят на ДС в лагера Николай Газдов и надзирателката Юлияна Ръжгева.

През 1990 г. Мирчо Спасов е изключен от БСП заради зверствата в лагера край Ловеч, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание. С указ № 344 от 30 март 1990 г. и МЗ-К-166 от 30 април 1990 г. на Мирчо Спасов се отнема званието „генерал-полковник“, званието „Герой на социалистическия труд“ и всички ведомствени и правителствени награди и ордени, с които е награден. Срещу Мирчо Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато и внесено във ВКС обвинение от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев.

Ето една малка извадка от обвинителния акт по дело № 4 от 1990 г: „ … През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест… На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал…“.

Описани са десетки нещастни съдби на реални хора, които се помнят от живите им роднини. Събрани са доказателства дори срещу заместник вътрешния министър и генерал по това време Мирчо Спасов, станал подсъдим по Дело № 4. Установено е, че в лагера е имало убийствена работа в каменоломна и ако някой надигне глава от умора, е удрян и убиван с огромен дървен кол по главата или е пребиван до смърт. Мъже и жени, изпратени без съд и присъда, са убивани от надзиратели, командвани лично от Мирчо Спасов. Мирчо Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 г. е даден ход на делото, на което лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди пред състав на Военната колегия на ВС, след като ги обвинява в извършването на 14 убийства през периода 1959–1962 г.

Мирчо Спасов умира един месец след началото на делото в дома си, където е под домашен арест и съдебният процес започва своята одисея във времето. Търсят се процесуални нарушения, повдига се препирня за подсъдност и делото започва да се разхожда от съдилищата в София до Плевен и обратно. През 1996 г. разглеждането на делото практически е спряно. Делото за лагерите се прекратява от тричленен състав на ВКС през юли 2002 г. поради изтичане на абсолютната давност за носене на наказателна отговорност. Съдия докладчик е Румен Ненков, цитиран от Mediapool.bg : „Аз не одобрявам това, което е ставало в лагерите, но съдът работи според закона. Поел съм кръста на това решение… Досега нито едно от Народните събрания не е погледнало на този въпрос по-сериозно“. Съдия Румен Ненков има предвид, че през 1990 г. парламентът увеличава давността за наказателно преследване от 20 на 35 години, но не приема разпоредба, с която да се придаде обратно действие на изменението в Наказателния кодекс. Никой обаче не го пита

какво е правило делото за Лагерите на смъртта из канцелариите на съда от 8 юни 1993 г., когато е започнало съдебното производство пред Военната колегия на ВС, до юли 2002 г., когато прахта е забърсана и делото е извадено, за да бъде прекратено.

Едва на 3 септември 2002 г. се оповестява, че делото за комунистическите лагери в Ловеч може да бъде възобновено само ако законодателният орган в страната се произнесе по този въпрос, макар че делото е прекратено през юли същата година. Така властите си прехвърлят отговорността за пред народа, но отговорът на същинския въпрос защо делото за Лагерите на смъртта не е разгледано в разумен срок остава скрит.

След падането на двете правителства на Андрей Луканов, той също е подложен на наказателно преследване.

На 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Иван Татарчев и с решение на Народното събрание е отнет депутатският имунитет на Андрей Луканов. На 9 юли 1992 г. той е арестуван и обвинен, че като първи заместник-председател на МС през периода 1986–1989 г., при условията на продължавано престъпление, в съучастие с други длъжностни лица на отговорно служебно положение, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Андрей Луканов е освободен след близо шест месеца арест на 30 декември 1992 г. Той подава жалба в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, Франция, която е допусната за разглеждане по отношение на твърдяната от него незаконност на задържането му под стража.

Има обоснована версия за осъждането и после за оправдаването на Тодор Живков и за образуването, но неразглеждането в срок от ВКС на делото за Лагерите за смъртта, чрез която се разкрива зависимостта на съдебната власт от управляващите кръгове и правителствата на БСП.

Андрей Луканов има непреодолими противоречия с Тодор Живков и подкрепящите го апаратчици. Той води т.нар. перестройчици и оглавява перестройката, която отстранява Тодор Живков от ръководството на БКП през ноември 1989 г. Правителство на Андрей Луканов пада окончателно на 20 декември 1990 г. През 1991 г. той губи ръководните си постове в БСП като водач на дясното крило в прехода към пазарна икономика срещу Александър Лилов, водач на лявото крило, основано на социални политики. Трийсетгодишният Жан Виденов е избран за лидер на партията през декември 1991 г. Делата срещу Тодор Живков, както и делото за Лагерите на смъртта срещу главния обвиняем Мирчо Спасов, започват по време на правителствата на Андрей Луканов през 1990 г. Андрей Луканов има стара вражда не само с Тодор Живков, но и с Мирчо Спасов и неговите синове – Лъчезар Спасов (1941 г.) и Румен Спасов (1946–2009), известният бос на групировката „Орион“, който умира от рак на 63 години в Кейптаун, Южноафриканската република. Групировката „Орион“ има силно икономическо предимство по време на управлението на Жан Виденов като министър-председател (1995–1997). Именно тогава живковистите надделяват над перестройчиците, водени от Андрей Луканов.

Тодор Живков е оправдан на 9 февруари 1996 г. от Общото събрание на наказателните колегии на ВС.

През 1996 г. във ВКС практически е спряно и разглеждането на делото за Лагерите на смъртта. През същата 1996 г., на 2 октомври, Андрей Луканов е застрелян с 4 куршума пред дома му на ул. „Латинка“ № 15. През март 1997 г. ЕСПЧ решава, че задържането под стража на Андрей Луканов не е било законно по смисъла на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и България е осъдена да заплати 40 000 френски франка за незаконния му арест. Така се оказва, че за 45 години тоталитарен режим в НРБ виновни няма. А кои решиха съдбата на България, е ясно – Чърчил и Сталин! Всички останали са само изпълнители на волята им. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.

Първият Висш съдебен съвет е избран на 19 септември 1991 г.,

но просъществува  но просъществува  до януари 1992 г. в състав: Пенчо Пенев – министър на правосъдието до 8 ноември 1991 г. Светослав Лучников – министър на правосъдието до 1 януари 1993 г. Димитър Лозанчев – председател на Върховния съд. Мартин Гунев – главен прокурор. Членове: Байчо Панев, Божидар Колев, Васил Дончев, Георги Кандиларов, Димитър Димитров, Димитър Гочев, Димитър Чавдаров, Живан Белчев, Иван Филчев, Йорданка Хаджиенева, Иван Шиваров, Кирил Маричков, Коста Богацевски, Лилко Йоцов, Любен Велинов, Любомир Сахатчиев, Недко Добрилов, Николай Чирипов, Павел Димитров, Симеон Котев, Стоян Цонев и Чанко Апостолов.

Напрежението около този избор витае. Присъствам като съдебен репортер на събрание за избор на делегати от Софийска градска прокуратура, които ще изберат на делегатско събрание членовете на ВСС от магистратската квота. Две дами – прокурори, стигат до бой. Едната, днес вече в отвъдното – в защита на СДС, а другата, днес основала своя партия – в защита на БСП. Пред очите на колегите си се хващат за косите и се ругаят нецензурно. Впоследствие и двете заемат важни постове в съдебната система и в политиката. Основната задача на този първи ВСС беше назначаването на юристи в Държавния арбитраж, както и на юрисконсулти в съдебната система, която остро се нуждае от кадри, специалисти по отношение възникналите правоотношения, породени от новата регулация – реституция, приватизация, търговски сделки, застраховане и прочее. За полагане на основите на капитализма са важни принципите за неприкосновеност на частната собственост и пазарната икономика. Въпреки усилията остават незаети 67 места за съдии и още толкова за прокурори, а напливът от дела нараства лавинообразно.

Мотивът и причината за закриване на първия Висш съдебен съвет.

Това се случва с встъпването на власт на 8 ноември 1991 г. на правителство, оглавено от Филип Димитров, с министър на правосъдието Светослав Лучников, по време на 36-ото Народно събрание с мнозинство на СДС. Формалният повод за разтуряне на ВСС е законът за ВСС, който не допуска участие на адвокати в него. Така една от първите законодателни инициативи на 36-ото Народно събрание става Законът за изменение и допълнение на Закона за ВСС, по силата на който се анулира мандатът на избрания от Велико Народно събрание Висш съдебен съвет.

Явната причина е да се рестартира действието на § 5 на преходните и заключителните разпоредби в Конституцията: „Съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми, ако в 3-месечен срок от образуването на ВСС той не постанови, че не са налице необходимите професионални качества“. Така се стига до избор на нов състав на ВСС, като с ново изменение на Закона за съдебната власт (ЗСВ) се предвижда удължаване с три месеца на срока за произнасяне на ВСС по § 5 за несменяемостта на магистратите. В новоизбрания ВСС попадат петима от членовете на първия, което е нарушение на закона, който не допуска един и същ човек да участва в два последователни състава на Съвета (Димитър Димитров, Лилко Йоцов, Любомир Сахатчиев, Николай Чирипов, Павел Димитров).

Членовете на този втори състав на ВСС от 5 февруари 1992 г. до 12 февруари 1997 г. са: Димитър Лозанчев – до 1992 г.; Мартин Гунев – до 19 февруари 1992 г.; Ани Аджемова; Васил Дончев – до 29 юни 1994 г.; Георги Бакърджиев; Георги Шопов; Димитър Чавдаров – до 3 юни 1992 г.; Димитър Димитров; Здравко Киров; Владислав Славов; Иван Григоров – до 12 октомври 1994 г.; Иван Татарчев; Кирил Маричков – до 1992 г.; Коста Богацевски – до 26 януари 1993 г.; Лилко Йоцов; Лилия Касабова – до 22 юни 1994 г.; Лалка Кювлиева; Любомир Сахатчиев – до 5 май 1992 г.; Михаил Даскалов; Мелкон Мелконян; Николай Чирипов; Павел Димитров – до 22 юли 1992 г.; Христо Христов – до 5 май 1992 г.; Цветана Сурлекова; Александър Новков – от 27 май 1992 г.; Николай Христов – от 15 март 1995 г.; Ангел Ганев – от 24 юни 1992 г.; Мария Даскалова – от 8 септември 1992 г.; Ани Крулева – от 22 април 1992 г.; Иван Ников – от 22 април 1992 г.; Нестор Несторов – от 24 февруари 1993 г.; Мария Глогова – от 24 февруари 1993 г.; Здравка Маркова – от 22 април 1992 г.; Николай Петров – от 30 март 1994 г.; Румен Янков – от 7 декември 1994 г.; Капка Костова – от 22 февруари 1995 г.; Огнян Топуров – от 24 юни 1992 г. до 18 ноември 1992 г.

На 12 февруари 1992 г. ВСС избира нов главен прокурор. Номинациите са две – за адвокат Иван Татарчев и за кадровика на прокуратурата от 1968 г. Петър Костов.

От 23-ма гласували един пуска празен плик. Петър Костов получава 6 гласа, а Иван Татарчев – 16, и е избран за главен прокурор. Става известен с фразата си „Над мен е само Господ!“ и с неспособността си да отправи успешни обвинения срещу лица от номенклатурата на БКП и тоталитарната държава, както и срещу критикуващите го за грешките му журналисти. Въпросът е защо са издигнати от членовете на ВСС точно и само тези две номинации – на Иван Татарчев и на Петър Костов, които не са одобрявани от редовите членове на прокурорската гилдия. Мнението им е, че най-подходящ като професионалист е дотогавашният заместник главен прокурор Атанас Атанасов. Но в надпреварата някой от кукловодите представя пред обществото чрез медиите, че Атанас Атанасов, по реда на надзора за законност на прокуратурата върху работата на съда, е обвързан с живковистите при извършеното осиновяване от Тодор Живков на внуците му след смъртта на дъщеря му Людмила Живкова. И макар Семейният кодекс да е изменен от Народното събрание именно с тази цел – да обслужи фамилията Живкови, и да е приложен точно от съда, тази информация е достатъчен допинг за нарастващата омраза към тоталитарното управление в лицето на заместник главния прокурор Атанас Атанасов.

Подозренията за отстраняването на Атанас Атанасов като кандидат за главен прокурор падат върху кадровика на прокуратурата от 1968 г. Петър Костов.

Той е уволнил дисциплинарно Румен Янков от прокуратурата, а Румен Янков и Атанас Атанасов са близки приятели. Когато Румен Янков спира да ходи на работа в прокуратурата, Атанас Атанасов поема с други приятели прокурори работата на Румен Янков и го прикрива цял месец. Не е и ли странно, че главният прокурор Иван Татарчев назначава за един от заместниците си именно Петър Костов, който през годините на социализма е „мачкал“ куп именити юристи като Румен Янков , Николай Павлов и Димитър Гочев … Димитър Гочев е изключен през 1956 г. от СУ „Св. Климент Охридски“ като син на царски генерал под давление на състуденти, членове на комунистически организации, сред които е и Петър Костов.

На 18 март 1992 г. ВСС избира председател на ВС.

Този път номинацията е само една – за адвокат Иван Григоров, който печели поста от раз с гласовете на 16-има от 23-ма гласували. С това бе утвърден адвокатският наплив в реформаторското управление на България. През февруари 1992 г. вестник „168 часа“ публикува статия със заглавие:

„Адвокатите се впиха като кърлежи във властта“ .

В нея четем: „Социализмът уравни интелигенцията с изключение на малък брой галеници. Сега именно те – адвокати, литературни критици, поети, писатели и учители от ВУЗ, подменят системата. За тях политиката е нещо като да викаш „ойларипи” или да съчиняваш стихове в неделя. Само че от тийнейджърската им приповдигнатост националната каруца не само не се повдига от калта, а все повече затъва в нея. Кой да я извлече, като ни липсва расов кон (от калибъра на Гордостта на Тара)? В звезден за България миг се разбра, че адвокатът ще дърпа конците на изпълнителната власт. Обещаха ни правителство от професионалисти, само че не уточниха в каква област. Така се сложи началото на мощно лоби. Идеята за адвокати в Министерския съвет: министър-председателя Филип Димитров, секретаря Константин Муховски, министъра на вътрешните работи Йордан Соколов и министъра на земеделието Станислав Димитров. Министърът на правосъдието Светослав Лучников си взе за заместник-министър адвоката от Пловдив Петър Стоянов. Клюката говори, че блестящият адвокат Александър Караминков, станал тия дни посланик във Виена, бил посочил за консул не така блестящата адвокатка Надежда Дойчинова.

Четирима действащи (Иван Григоров, Иван Татарчев, Георги Бакърджиев и Лилия Касабова) и двама пенсионирани адвокати (Лалка Кювлиева и Кирил Маричков) паркираха във Висшия съдебен съвет. Главен прокурор стана също адвокат – господин Иван Татарчев. Така Втори адвокатски колектив на столицата излезе с едни гърди напред, излъчвайки от редиците си хем премиер, хем министър на земеделието, хем главен прокурор.

Добре че в президентството няма троянски коне на адвокатското лоби. Ако не броим брата на президента – адвокат Иван Желев, който, слава богу, не се бърка в политиката. Там превес все още има вузовският кръжец на д-р Желю Желев, но адвокатската нишка нежно затяга примката около академичния му врат. И с право, щом президентът допуска да го съветват незрели госпожици и елегантни шпиони. В парламента адвокатското лоби вижда най-много зор.

Блазе му на Георги Марков, че твори закони в екип с Александър Йорданов. И целия си виртуозен адвокатлък да му поднесе на тепсия, пак ще бъде жертва заради шпионското петно в библиографията си.

Интересно колко ли време ще трябва на адвоката Александър Джеров, за да се извини, че крие законодателния терен с фурнаджийската лопата на Васил Гоцев. Само неудобството от близостта с царя на тъмносиния Стефан Савов попречи на адвокатката от Пловдив Златка Русева да седне до него на парламентарния трон. Ето как се вреди „нашето момиче” Снежана Ботушарова. Дрънка си председателското звънче и се надява да отърве кожа като партийно секретарче на Юридическия факултет. В тоталитарната държава адвокатите можеха всичко. Примерно да упражняват тази райска професия във време, когато това не падаше от небето, а се уреждаше с червена благословия. Джобът на повечето от тях беше достатъчно дълбок, за да си позволят лукса да бъдат безпартийни. И в демократичната държава адвокатите могат всичко. Да оглавят което и да е министерство. Да командват съдии и прокурори. Да бъдат дипломати. Е, има някои черни овци в стадото. Добре, че повечето виртуози в занаята си останаха адвокати и с презрение загърбиха политиката. Някои дори пропяха. Като Димитър Вълчев, който уплътнява свободното си време, музицирайки с успех по Вазовите „Службогонци”.“.

Лустрацията – чистката в съдебната система,

е от първите приоритети, възприети от 36-ото Народно събрание и правителството на Филип Димитров. Именно това визира и изменението на Закона за ВСС, който дава нов срок на действие на разпоредбата на § 5 на преходните и заключителни разпоредби на Конституцията: „Съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми, ако в 3-месечен срок от образуването на ВСС той не постанови, че не са налице необходимите професионални качества“. Министърът на правосъдието Светослав Лучников дори публикува призив да се изпращат до Министерството сигнали и материали за неморални и непрофесионални прояви на магистрати по места.

Лустрацията и заплахите от лустрация, проведени от „сините“ демократи бяха началото на обезкървяването и развалата на съдебната ни система

Първоначално планът е да се отстранят от съдебнат система 50–60 души с явна пристрастност към БКП и нейните служби, ако са и непрофесионалисти.

За това работят Димитър Гочев, Недко Добрилов, Румен Янков… Но еуфорията в хаоса на прехода прелива. Аксиома в правораздавателния процес е, че половината от участниците в него остават недоволни. Та именно тези – недоволните (без да коментирам справедливо или не), наводняват пощата на Министерство на правосъдието с всевъзможни жалби. Всъщност никой с никакъв акт не определя понятието „необходими професионални качества“, поради липсата на които даден магистрат да бъде предлаган от административния си ръководител, а впоследствие и отстраняван от длъжност от ВСС. На административните ръководители по места започват да се изпращат списъци от партийните централи, противници на БСП, кои магистрати трябва да предложат на ВСС за уволнение.

Виждал съм някои от списъците, които са неофициални документи и призовавам този, който ги има, да набере кураж и да ги огласи. За честта на гилдията много от административните ръководители (особено в провинцията) отказават да ги изпълнят изцяло. За некадърните, връзкарите и фанатичните комунисти сигнализират, но за учителите си в правото нямат право, нито пък морал да го извършат. Рискуват под прозорците на кабинетите и домовете им да се състоят протестни митинги.

Висшият съдебен съвет залага процедурна бомба на Темида.

Този процес довежда до грандиозен хаос в системата. Няма точни данни колко – извън нарочените, доброволно напускат системата през този период, но са не по-малко от 600. Причината е в страха им, че притиснати от тоталитарната система, е трябвало да станат членове на БКП. А за нагнетяване на страховете им в общественото пространство се пуска слух, че уволнените от съдебната система поради „липса на необходимите професионални качества“ няма да бъдат приети за адвокати. Параноята е обяснима, а резултатът – съдебната система, която в момента изпитва нужда от около 200 юристи, набързо губи над 800?! Ето я основната съставка на слабостта на съдебната система – страхът на човека магистрат. Съдебната система започва да се задъхва, да става бавна и да създава усещането в обществото за ощетеност и несправедливост.

Над 90 % от изгонените/напусналите се утвърждават като стават успешни адвокати. Битката за ниво на компетентност между магистрати и адвокати става неравностойна – в полза на адвокатите, и продължава да се задълбочава. Този процес е особено характерен за Прокуратурата на Република България. Чистката е проведена в рамките на три месеца – от 20 декември 1991 г. до 20 март 1992 г. В свое решение от 29 юни 2005 г. ВСС обявява за нищожно решението на ВСС за отстраняването по § 5 на Конституцията на Явор Зартов – бивш арбитър във Върховния държавен арбитраж и председател на отделение във ВС на Република България, с мотива, че той е отстранен през май, а разпоредбата на Конституцията има действие само три месеца. Решението е взето с 12 гласа. Липсва мнозинство от поне 13 гласа. Но главният прокурор Никола Филчев обявява вота за валиден и решението за факт. Молбата на Явор Зартов е уважена с несигурно мнозинство от 12 гласа „за“, 8 „против“ и двама „въздържали се“. По този начин ВСС обявява за нищожен кадрови акт отпреди 13 години. С него от системата на съдебната власт поради непригодност са освободени стотици магистрати. Част от висшите магистрати изразяват опасения, че всичките около 900 души, пострадали преди 13 години, може да внесат своите молби във ВСС и да тръгне лавина от процедури. Ако се позоват на решението на ВСС, тези магистрати могат да поискат първо възстановяване на работа и после да предявят искове за обезщетение по силата на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите. Особено основателни ще са исковете за пропуснати ползи, ако уволнените са останали и няколко месеца без работа. Възможно е също да се появят десетки отстранени съдии и да поискат отново място във върховните съдилища, което ще отвори голям кадрови проблем на Темида.

Един от освободените като лишен от професионални качества и морал през периода от 20 декември 1991 г. до 20 март 1992 г. е Камен Ситнилски, който по онова време е прокурор от Главна прокуратура и председател на Съюза на прокурорите и служителите в прокуратурата. Камен Ситнилски стана известен в по-ново време с това, че след като се връща в Съдебната власт като заместник главен прокурор на главния прокурор Борис Велчев и по-късно е избран от прокурорите за член на ВСС, има няколко дисциплинарни производства във ВСС и е отстранен от него по предложение на петима от членовете на ВСС, а по-късно и по повод сигнал на заместник главния прокурор Ася Петрова. Тя твърди, че Камен Ситнилски й вдига скандал заради делото „Килърите“ и конкретно заради ареста на подсъдимия Георги Вълев.

На 29 април 1992 г. е отстранена поради липса на „необходимите професионални качества“ 32-годишният прокурор Татяна Дончева. Като прокурор тя участва по делата за регистрация на политическите партии и в началото на 1991 г. застъпва становище, че Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) с председател Христофор Дзавелла не следва да се регистрира, тъй като е партия на етническа основа. ВМРО не е регистрирана като партия. Адвокат по делото за регистрация е Иван Татарчев. По същото време Татяна Дончева изразява становище, че не трябва да се регистрира като партия Движението за права и свободи (ДПС), каквато е и политиката на БСП в онзи момент. Съдът отказва регистрацията на партия „Движение за права и свободи“. Съдът оставя без уважение исканията на СДС, направени от представителите на СДС Иван Куртев, Христо Бисеров, Едвин Сугарев, Димитър Коруджиев и Йордан Василев, и съгласно становището на прокурора Татяна Дончева признава за легитимни Българската социалдемократическа партия (БСДП) с председател д-р Петър Дертлиев, Зелената партия с председател Александър Каракачанов, Независимо движение „Екогласност“ с председател Петър Слабаков и Федерацията на клубовете за гласност и демокрация с председател Петко Симеонов. В декларация на Сдружение „Хелзинкски наблюдател – България“ има остър протест срещу отстраняването на Татяна Дончева и Явор Зартов. Редовите магистрати разбират защо са отстранени магистрати по § 5 на Конституцията, политически пристрастните към БКП и нейните производни партии и организации, и очакват вятъра на промяната – успешно провеждане на процесите по обвиненията срещу подсъдимите величия от номенклатурата на БКП и някои от агентите на ДС. Нищо такова обаче не се случва, с малки изключения. През 1993–1994 г. започват да напускат и други магистрати, повечето от тях прокурори. По това време Румен Янков неведнъж повтаря: „Всичко, що е свястно, напусна прокуратурата“.

Финансовият интерес

е второто основание за разрухата, която посича съдебната система. Освен отстранените, още много напускат от страх и ужас „кораба“ на съдебната система. По няколко причини. Най-достойната и уважителната част са тези, които не са съгласни с изменчивата политика на кадровия орган, но те са малцина.

Основната част от напускащите бягат заради несъизмеримо ниските заплати, които (мисля умишлено) са поддържани от управляващите. През периода 1992–1994 т. редовият репортер без рангове получава заплата (без хонорари) във вестник „Труд“, по-висока от тази на съдия във ВС и на прокурор в Глава прокуратура. През същия период „гражданският оборот“ (както го наричат юристите) – реституции, делби, регистрации на фирми, партии, сдружения, фондации, приватизация и прочее, е в апогея си и адвокатите получават значителни хонорари.

Много грамотни магистрати се насочват към свободната професия на адвоката. Това е следващ „пирон“ в категорията „слабост“ на съдебната система. Професионалистите я напускат, а нуждата от професионализъм става все по-голяма. По всички правила на играта при наличието на подобна ниша в нея нахлува посредствеността. В този момент на дефицит се възбужда небивал интерес към съдебните постове, особено към прокурорските.

В правните среди се говори, че, за да станеш прокурор, трябва да платиш, ако намериш канала, поне 15 000 щатски долара. Не съм свидетел на подобно разплащане, но интересът към професията е факт. Причините трябва да се търсят в правомощията на институцията. Мерките за неотклонение, които тогава не подлежат на съдебен контрол, и по време на досъдебното производство са във властта на прокуратурата, се взимат и изменят под формата на някакъв бизнес.

В процеса на вземане и изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ адвокатите едва ли не спят в коридорите на прокуратурата и следствието.

Граждански и търговски спорове се решават по наказателен ред за отстраняване на хора от бизнеса, за източване на незаконни печалби или просто за политически саморазправи. През този период доста от новите адвокати – предимно възпитаници на школата на МВР в Симеоново, наместо в кантори, пребивават пред кабинетите на следователи и прокурори. Тук категориите са ясни – слабост и корупция. Комедиен факт е как повечето магистрати през този период си накупуват хубави – макар и втора ръка, „западни автомобили“, повечето с цвят червен, но от страх да не ги заподозрат в необяснимо забогатяване пътуват за работа със старите си лади и москвичи, а с новите се фукат на неформални сбирки. Румен Янков е единственият магистрат, който не си купува кола и не ползва служебен автомоби.

Бумът на юридическите факултети

е отражение на притегателността на юридическата професия. Не толкова потребността от кадри за съдебната система, колкото легендите за добро и сигурно възнаграждение, отприщват апетита за придобиване на юридическо образование. Откриват се 12, а в един период дори 14 юридически факултета, а преподавателите са все същите – от Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Впускат се да „бичат“ халтури от Бургас и Варна през Русе, Монтана и Благоевград. Сравняват ги с Хвърковатата чета на Бенковски или с Матей Преображенски – Миткалото. Няма лошо, и преподавателите юристи се стремят да изкарват хонорари, но резултатът е плачевен. Нещо, което в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ се преподава със седмици, в новоизникналите юридически „школи“ се случва за 1–2 дни. Към момента у нас са акредитирани 9 юридически факултета – повече на глава от населението, отколкото във всяка развита демократична държава. Но на финала всички стават равноправни магистри по право. Днес чувам от адвокати, че са щастливи, ако в провинцията на ниво окръжен съд и прокуратура попаднат на магистрат, който е завършил в СУ „Св. Климент Охридски“. Министърът на правосъдието Маргарита Попова – впоследствие вицепрезидент на Република България, през 2011 г. поставя на дневен ред въпроса, че реформата в съдебната система трябва да започне от юридическите факултети. Обсъждат се изменения и допълнения в Наредбата за придобиване на правоспособност по специалността „Право“ и се стига до вариант от 2016 г., който не отговаря на очакванията, а дори мултиплицира проблема.

Юридическото образование поражда съмнение в годността на новообразованите юристи до степен да се говори за явна некомпетентност от гледна точка на връзката слабост–корупция–зависимост. Един изключителен професионалист, действащ магистрат от гражданска колегия на СГС обича да казва публично, че изпитва ужас от „времето, което ще отведе съдиите, назначени в началото на прехода, във ВКС. Но да се върнем към „строителите“, към началото на прехода към демокрация, откъдето и тръгват проблемите, в които днес тъне съдебната ни система и за които я критикуват.

Как ДПС оцеля през 1992-ра


Председателят на Държавния съвет Петър Младенов приема лидера на опозицията д-р Желю Желев. Само пет месеца по-късно Желев заема поста му.

Тук ще си позволя да изразя своята позиция от публикацията „Как ДПС оцеля през 1992-ра“, като я цитирам: „Как е възможно ДПС да дирижира политическото развитие в България през прехода към демокрация след 10 ноември 1989 г.? На този злободневен днес въпрос повечето запитани отговарят, че било дело на „червените”. Енигмата за разбридане е какво се съдържа в „червените”, защото хората са склонни да забравят.

Съществуването на ДПС като партия, която не нарушава Конституцията на Република България, се дължи реално на позицията на т.нар. „сини“ в първия състав на Конституционния съд, избран и назначен след приемане на Конституцията на 12 юли 1991 г. Още на 8 октомври 1991 г. 93-ма народни представители в 7-то Велико Народно събрание поставиха ребром пред новородения Конституционен съд въпроса дали ДПС е етническа и следователно противоконституционна партия. Към запитването се присъединяват и 53-ма народни представители от новоизбраното на 13 октомври 1991 г. 36-о Народно събрание. Искането им беше за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи на основание чл. 11, ал. 4 от Конституцията на Република България: „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт“.

Решението на КС от 21 април 1992 г. всъщност не беше решение, а прекратяване, без да се постанови решение по същество, тъй като се оказа невъзможно да се постигне предвиденото в Конституцията мнозинство в становището на съдиите – а именно минимум 7 срещу 5 от 12-членния състав (според чл. 151, ал. 1 на Конституцията). Да припомним, че четирима от членовете на КС се назначават от президента, четирима се избират от парламента, а останалите четирима от Общото събрание на ВС. При това първо назначение на конституционните ни съдии действаше 7-то Велико Народно събрание, а президент беше Желю Желев. Шест на пет бяха становищата на конституционните ни магистрати. Шест на пет бяха гласовете на конституционните съдии, тъй като един от тях – Иван Първанов, получи инфаркт от притеснение и не можа да участва в делото, за да наклони везните.

Нека си припомним главните герои – конституционни съдии, които абдикираха и не се произнесоха по въпроса „ДПС противоконституционна партия ли е, или не?”. Зад всеки ще поставим знак според тогавашните тенденции в общественото мнение дали е „червен” или „син”.

Петимата с мнение, че делото e недопустимо, т.е. ДПС е законна партия бяха: Асен Димитров Манов – председател на КС, излъчен от ВС –„син”; Цанко Петров Хаджистойчев – назначен от президента Желю Желев – „син” ; Милчо Николов Костов – назначен от президента Желю Желев – „син”; Николай Генчев Павлов – назначен от президента Желю Желев – „тъмносин”; Теодор Антонов Чипев – назначен от президента Желю Желев – „син”.

Шестимата на мнение, че ДПС е етническа партия, бяха:

 Младен Данаилов Митов – излъчен от ВС – „червен”; Нено Колев Неновски – избран от Великото Народно събрание – „червен”; Милена Николова Жабинска – излъчена от ВС – „червена”; Любен Андонов Корнезов – избран от Великото Народно събрание – „червен”; Пенчо Стоянов Пенев – избран от Великото Народно събрание – „червен”; Александър Стоянов Арабаджиев – излъчена от ВС – „червен”. Докладчик и автор на Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1 от 1991 г. е Александър Арабаджиев – сегашният ни съдия в Съда на Европейския съюз в Люксембург. Веднага след постановяването му юристи от Европа и САЩ изразяват удивление пред аргументацията му като докладчик, че ДПС не е етническа партия, и пред „особеното му мнение“, че ДПС е етническа партия. Двайсет и две години по-късно мнозина си задават същия въпрос. И така! Докато обществеността българска тъне в забрава и популистки илюзии, фесът ще клати интереса на развитието ни!“.

Тук характеристиките са слабост и зависимост.

Апетитните постове

На 7 май 1992 г. България е приета в Съвета на Европа в Страсбург, след като ратифицира и се присъедини към Европейската конвенция за защита на правата на човека. Следва правителството на България да номинира свой кандидат за съдия в ЕСПЧ. За случилото ще разкажа ретроспективно, тъй като случайно попадам в процеса. Това, което разбирам впоследствие, е, че кабинетът на Филип Димитров възлага на министъра на правосъдието Светослав Лучников да изготви проект с номинации. Той пък дава задачата на своя заместник-министър тогава – юриста Петър Стоянов . На 28 септември 1992 г., привечер, ми показват писмото на българското правителство, с което са номинирани кандидатите за първия български съдия в ЕСПЧ в Страсбурт.

Премиерът Филип Димитров и министърът му Иван Костов обмислят как да излезнат от гафа, че са допуснали на първо място в правиjелствената номинация да е съпругата на зам. Министъра на правосъдието Петър Стоянов – Антонина Стоянова.

На първо място в него фигурира адвокат Антонина Стоянова (съпруга на заместник-министъра на правосъдието Петър Стоянов), на второ – друга дама адвокат, и на последно – като за цвят – съдията от ВС Димитър Гочев, председател на Търговското отделение, владеещ английски език.

Нямам време за реакция освен да разширя своя материал във вестник „Труд“, в който има критика към Министерство на правосъдието, защото не допуска жалби срещу отказа на министерството за осиновяване на деца от чужденци с нарочен текст в наредба. В тази статия добавям, че е срамно държавата да номинира на първо и второ място адвокати като кандидати за български съдия в ЕСПЧ. Припомням правилата, че за този изключителен пост на съдия кандидатът (владеещ английски или френски език) се избира първо между съдии, после – между прокурори, между хабилитирани лица и в краен случай – между адвокати. И че е срам за България да демонстрира, че няма един стойностен и отговарящ на изискванията англо- или френскоговорещ магистрат. Тогава обичайното в практиката на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа е първият в списъка на кандидатите, предложен от правителството на дадена държава, да е фаворитът и обикновено той се одобрява при гласуването. В резултат от публикацията във вестник „Труд“ на 29 септември 1992г. в Народното събрание избухва скандал, предизвикан от заместник-председателя на Парламентарната група на СДС Златка Русева. Правителството на Филип Димитров е принудено броени часове преди гласуването в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа да изпрати уточняващо писмо, че фаворитът на българското правителство е кандидатът, поставен на трето място – съдията от ВС Димитър Гочев. В

Димитър Гочев като конституционен съдия и като първи я български магистрад в Страсбург през 1992 г- – долу

Така той става първият български съдия в ЕСПЧ. Както и последният български съдия на този пост. Когато през 1998 г. ЕСПЧ се преструктурира в постоянно действащ, почти всички държави номинират за свои представители действащи съдии. България е изключение. С активно лично участие, премиерът Иван Костов успява (при втори опит) да „втъкне“ като съдия в Страсбург Снежана Ботушарова – партиен секретар на Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски“ преди 10 ноември 1989 г. По-късно правителството отхвърля и други върховни съдии (Т.???/Калина??? Арнаудова и Ваня Алексиева) за поста съдия с постоянен мандат в ЕСПЧ. Следващите съдии в ЕСПЧ са също адвокати – Здравка Калайджиева , която изпреварва съдиите от ВС Павлина Панова и Румен Ненков. Днес съдия в Страсбург е друг адвокат – Йонко Грозев, който е заместник-председател на „Движение на България на гражданите“ . В миналото става известен и като адвокат на ОМО-Илинден, както и с активна дейност за целите на Българския хелзинкски комитет . Грозев се явява като кандидат заедно с главния правен съветник в правната служба на Европейската комисия Виктор Соловейчик и Таня Куцарова–Христова – съдия от ВАС.

По повод номинирането от българската държава на първо място в листата с предложения за съдия в Страсбург на адвоката Антонина Стоянова , възниква враждата между министъра на правосъдието тогава – Светослав Лучников, и Петър Стоянов, негов заместник-министър и съпруг на госпожа Антонина Стоянова. Светослав Лучников до кончината си отказва да разговаря с Петър Стоянов. В купчината книжа, поднесена му за парафиране, подписва и решението за номиниране на нашите кандидати за съдия в Страсбург. Случайност или дело Господне, но първият съдия в ЕСПЧ е съдия Димитър Гочев, а не адвокат на име Антонина Стоянова.

СНИМКИ МИТКО И АНТОНИНА

Битката на прокуратурата за свободата на изразяване на мисълта и словото

най-добре е илюстрирана със съдебната война на главния прокурор Иван Татарчев с журналистите от вестник „Нощен труд“. Поводът е публикацията от февруари 1993 г. „Татарчев ще тараши Желю“. В медията попада празна бланка за обиск, претърсване и изземване, подписана от главния прокурор Иван Татарчев. Разбира се, колко опасна и порочна е подобна практика като подписването на празни бланки за задържане и разследване, в които всеки може да впише което си поиска име и да нареди каквито си поиска действия! И „Нощен труд“ бие тревога, като в празната бланка изписва имената на тогавашния президент Желю Желев. Общественият ефект е скандален, а от страна на прокуратурата – брутален. Главният прокурор Иван Татарчев образува наказателно дело от общ характер за клевета, а отговорността поема лично главният редактор на „Нощен труд“ Пламен Каменов. Виждал съм и друга празна бланка с подписа на главния прокурор, която се попълва с различни почерци и с различни нюанси на химическо мастило при акцията срещу Иван Кочев – Чомбе в Петрич.

СНИМКИ ПК и ИвТ

Главният редактор на Нощен Труд Пламен Каменов във съдебен сблъсък с главния прокурор Иван Татарчев – долу.

Да припомня, че тогава делата за клевета са наказателни от общ характер и срещу журналиста се води досъдебно производство в самата прокуратура, по което пострадал е самият главен прокурор. Именитите ни адвокати до един отказават да поемат защитата на Пламен Каменов, и то не толкова от страх, колкото защото смятат процеса за предрешен. Прокуратурата откликва и внася обвинителен акт. В хода на процеса е установено от експерта графолог Георги Варамезов (днес един от най-уважаваните адвокати), че подписът – макар и с прост строеж, е на главния прокурор Иван Татарчев. Иван Татарчев като свидетел отрича да е полагал подписа си върху празна бланка. Въпреки това на 20 ноември 1996 г. първоинстанционният Софийски районен съд – съдия Вероника Имова , признава Пламен Каменов за виновен в престъпление клевета и го осъжда на четири месеца лишаване от свобода – условно, както и да заплати 200 000 лв. обезщетение на главния прокурор Иван Татарчев за претърпени морални вреди.

В хода на процеса експертът графолог Георги Варамезов има екстремно преживяване. Навестява го медийно известният Боян Петракиев – Барона , който по това време е обвиняем за грабежи, отвличания на шофьори в района на Сливница и други криминални деяния. Петракиев се представя пред Георги Варамезов като пратеник на главния прокурор и настоява експертът да оттегли заключението си за подписа на празната бланка. Първоначално предлага кариерно развитие в МВР и материални облаги, а след това прибягва до заплахи за физическа саморазправа. Варамезов успява да стопира атаките с блъфа, че всичко, което говорят в колата, се записва на камера в МВР. Петракиев е ужасен и се оттегля. Малко преди срещата им, мярката за неотклонение „задържане под стража“ на разследвания за тежки криминални престъпления Боян Петракиев – Барона, на 14 март 1995г. с постановление на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, е изменена с мотив, че Петракиев има спешна нужда от лечение на зъбите.


Прокурор Малена Филипова обгрижваше върховния си шеф и като обвинител и като майка-хранилница.

В крайна сметка по обвинението срещу журналиста съдът демонстрира спазване на закона и вътрешна убеденост и след петгодишно правно боричкане, на 8 декември 1997 г., окончателно признава за невинен главния редактор на „Нощен труд“ Пламен Каменов с оправдателна присъда, постановена от СГС с докладчик съдия Галина Захарова .

Аналогичен е случаят с обвинението на прокуратурата за клевета на главния прокурор срещу репортера на „Нощен труд“ Лъчезар Апостолов за публикацията му „Татарчев люби щерка на активен борец“. Акцентът в нея е как по искане на главния прокурор Иван Татарчев се изпращат затворници за безвъзмезден труд на незаконната надстройка на интимната му приятелка в центъра на София. Доказва се, че е истина, и журналистът е оправдан, но след неистово ходене по мъките нагоре-надолу и пак нагоре по съдебните инстанции заради пострадалия главен прокурор. Така се стига до знаменитото медийно решение на днешния конституционен съдия Гроздан Илиев, че журналистът не носи наказателна и гражданска отговорност, ако е професионално добросъвестен.

Ето как чрез свободата на изразяване е атакувана заявката на Иван Татарчев като главен прокурор „Над мен е само Господ“.

Над него обаче се оказва ВКС. Успехите по тези дела за защита свободата на изразяване на мисълта и словото са мъчителни и стават реално проводник за зараждане на автоцензура и страх – много по-голям от този от мутрите, сред журналистите (особено в провинцията, където делата за клевета приключват на две регионални инстанции). И така до наши дни за съдебната система са характерни слабост, зависимост и корупция (ако някой има волята да я установи). Данни за повече конкретни казуси ще намерите на страниците на сайта на списанието.

И така до наши дни за Съдебната ни система е дамгосана в общественото пространство като носител на слабост, зависимост и корупция (ако някой име волята да я установи).



Ръководителите на проекта „Корупционната България“, финансиран от Америка за България при представянето на Първи том през октомври 2016 г.: от ляво надясно Христо Христов, Едвин Сугарев, Момчил Методиев и Методи Андреев

*Този текст – под заглавие „Съдебната система (1989–1997)“, бе написан за първи том на „Корупционната България“ по проект финансиран от „Америка за България“, който излезе от печат през октомври 2016 г. Въпросният текст не бе одобрен от ръководителите на проекта и на негово място бе публикуван друг с автор Христо Христов – разследващият журналист – из досиетата. Но видя бял свят през януари 2017 г. – като „Демоните на Темида“ в първия брой на списание „Правен преглед“.

Автор: Петър Бучков

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *