Диана Петрова-Енева, председател на Районен съд Кубрат: Започнах като човека-оркестър

Автор: Петър Бучков

Фотография: Хачик Румян

Публикувана на: 16.09.2012 г.

2615095990d37a41fe8fedd27491377713949c

Как един съд със стотици затлачени дела до 2004 година се превърна в „отличник”. Става дума за Районния съд в град Кубрат, а виновник за катарзиса е председателят на съда Диана Петрова-Енева. 


Откак е завършила право в Софийския университет в зората на прехода през 1989 година Диана е хвърлила цялата си енергия на юрист в родния Кубрат. 
Стартирала като юрисконсулт на първото акционерно дружество в България – „Агромодел”: „Беше много шокиращо – в онези години на бюрото си имах компютър IBM. Дружеството разработваше велики проекти за кафеени плантации в Зимбабве, които се оказаха, разбира се, един голям балон.” Нагласата й като юрист е да бъде или съдия или адвокат, но по онова време адвокатурата още е „затворена”. Така без да се замисли приела поканата и на 25 годишна възраст през 1992 година станала младши съдия в Окръжен съд – гр. Разград, а два месеца по – късно и председател на Кубратския райнен съд.

И се превърнала в човека – оркестър.

Както е уж началник, Диана Петрова се оказала сам воин, тъй като другите щатове за съдии били незаети. Едновременно била съдия, съдия-изпълнител, и съдия по вписванията – тогава цялата нотариална дейност минаваше през районните съдилища. В града работели шест адвокати срещу един единствен магистрат: „Натоварването беше невероятно, извън канцеларията никой не подпомагаше дейността ми. Всичко – от отстояване на позиции до вземане на решения, си е в твоя тежест. Един ден гледах наказателни дела, на следващия – граждански, нотариална работа, удостоверях сключването на сделки с нотариални актове. Всеки ден имах приемен час за нотариални заверки на пълномощни, декларации и в петък се превръщах в съдия-изпълнител”.
Непосилна работа дори за Шесторъкия Шива, но голямото огорчение за младата съдия е от мизерното възнаграждение като оценка за труда й: „За две години, в онези инфлационни времена, аз като госпожица успях да си купя един телевизор Sony. Плановете ми бяха и за пералня, но спестяванията ми не стигнаха. Беше ми обидно, нямах никакво време за себе си и никакво материално удовлетворение. А моята логика беше, че, ако не изпитваш удовлетворение от труда си, започваш да намразваш себе си, хората, колегите, озлобяваш – не си пълноценен нито за себе си, нито за работата си”. 

Сюжет от първите години на прехода, когато рязко се задълбочи пропастта между стандарта на живот на магистрати и адвокати. Времето, в което съдебната система загуби най-добрите си кадри – свободен пазар, хората още имаха пари, започнаха кредитиране, ипотеки и оборотът при адвокатите вреше и кипеше. 
Качествата на младия съдия Диана Петрова не останали незабелязани, но тя отказала предлаганите й възможности за кариерно развитие с думите: „Трогната съм от оценката за мен, но мисля, че струвам повече и след като държавата не ми плаща цената 

смятам да си сложа адвокатска табела и да проверя дали наистина струвам повече”. 

Така тя се озовала в дебрите на адвокатстването за 11 години. Начеващият адвокат Петрова не се стреснала от предизвикателството да си закупи апартамент за кантора за 4 500 долара. Част от парите дали родителите й, друга взела в заем от приятели и повече от половината с кредит от ДСК. Обемът на работата отново бил плашещ, но пък за сметка на това се появило удовлетворението – за една година тя успяла да ремонтира и обзаведе кантората си, както да изплати заемите за нея. „ Тогава бях достатъчно арогантна в младостта си, за да кажа, че не се срамувам да „призная”, че завися от стандарта си. И до ден-днешен си мисля, че можеш да кажеш, че си над тези материални неща, тогава, когато ги придобиеш”. 
Появило се време и за личен живот – адвокат Диана Петрова открила своята половинка, добавила към фамилията си с тире Енева и станала майка на две деца. 

Междувременно кубратските съд и прокуратура изпадат в плачевно състояние. 

С години залежали прокурорски преписки и купища висящи дела, готови за прекратяване по давност. Проверка установява, че в чекмеджето на райнния прокурор Вечислав Николов са трупани нерешени преписки от 20 години и той бил освободен през 2004 г. Председателят на Разградския окръжен съд Емил Колчагов предложил на адвокат Диана Петрова-Енева да се върне в лоното на Темида като съдия и да спасява положението. Този път, след 11 години тя приела предложението му и вече втори мандат е председател на съда в родния град на Лили Иванова. 
И резултатите са налице – от последни на опашката кубратските съд и прокуратура станаха отличници. Колегите и съгражданите на съдия Петрова-Енева са единодушни, че това се дължи на нейната невероятна работоспособност и дисциплинираност и на кредото й: „Целта на съдебното производство не е да блеснем ние – съдиите, а страните по делата да получат най-малкото, което им се дължи – правораздаване. И ако в рамките на инстанционния контрол моят акт е отменен, това е най-малката цена, която може да се плати за това страната да е получила правилно и законосъобразно решение. Нищо лично !”. 


В Кубрат обжалването е прецедент 

Съдебният район на съда в Кубрат реално обхваща две общини – Кубрат и Завет (без едно нейно село), с население около 45 хиляди души. Магистратите са седмина – трима съдии и четирима прокурори. През последните години нямат нито едно просрочено дело. А уникалното за България, където се съдим до дупка, е броят на обжалваните решения – средно едва 13% годишно. Оценката е, че съдът е станал предвидим за гражданите, а практиката му е константна. Цифрите от статистиката на годишните отчети говорят сами.

Процент на свършените до 3 месеца дела, спрямо общо свършените:
2004 год – 431 дела – 63 % 
2005 год. – 507 дела – 71 %
2006 год. – 649 дела – 83 %
2007 год. – 717 дела – 77 %
2008 год. – 684 дела – 76 % 
2009 год. – І-во шестмесечие – 345 дела – 87 %

Процент на обжалваните дела, спрямо свършените: 
2004 год. – 13.80 % ( 94 дела от 681) 
2005 год. – 15.80 % (113 дела от 715)
2006 год. – 19.66 % ( 153 дела от 778) 
2007 год. – 10.56 % ( 98 дела от 928)
2008 год. – 13.85 % (118 дела от 894)
2009 год. 13.85 % ( І-во шестмесечие – 55 дела от 397) 


БЛИЦ

Няма вариант работата да те залее –
можеш да я преплуваш!



В какво състояние заварихте Кубраткия районен съд, когато го оглавихте през 2004 г?

И районният съд и районната прокуратура приличаха на еднолично ООД с неограничена безотговорност. Висящи сериозни дела, а същевременно дела за промяна на име са били разглеждани абсолютно незаконосъобразно в съдебни заседания, насрочвани в деня на постъпване на молбите, решавани в същото, и молителят си излиза с ново име още същия ден. По същия начин се е действало и при бракоразводните дела. Прокуратурата беше оглавявана от Вечислав Николов, който се оказа, че 20 години е трупал нерешени преписки. С този човек сме колегиално близки и много пъти съм му казвала „Вечиславе, работи, ако ти дойдат на проверка и ти отворят шкафовете, това, което ще се изсипе отвътре, ще убие и теб, и тях!”. Но когато човек мързелува години наред той абсолютно закърнява.

Какво се случи с този прокурор?

Беше освободен и получи 20 заплати обезщетение! Срещу него беше образувано досъдебно производство, което беше прекратено поради липсата на умисъл за извършване на престъпление. Залежалите преписки не бяха крити от никого, просто си седяха в шкафа в кабинета му. Това говори за нивото на контрол в държавата, която е можела да си позволи един магистрат 20 години да не работи и да получава възнаграждение. 

Как изплувахте блатото?

С добра комуникация и проява на колегиалност между съда, прокуратурата и полицията. Ако се бяхме поддали на хленчене, процентът на прекратените по давност дела щеше да нарастне многократно. Още първата година успяхме да изгледаме, решим и приключим всички, търкаляни с години дела. Междувременно трима млади прокурори свършиха за две-три години това, което предшественикът им не беше сторил за двадесет. Започнаха да внасят обвинителни актове за деяния, извършени преди 10-12 години и това доведе до нарастване на наказателните дела в съда в пъти. Дотогава години наред в този съд традиционно към месец декември имаше заведени не повече от 50 наказателни дела. Докато в периода 2005-2007 сме разглеждали между 400 и 500 годишно. 

При днешната миграция звучи невероятно да издириш и призовеш лица с адресни регистрации отпреди 10 години?

Трудностите бяха невероятни, но благодарение на заразителната ми дисциплинираност и методичност успях да убедя прокурорите, че това не е най-страшното. Колкото и много да е работата, когато искаш да я свършиш и имаш волята за това, тя те увлича и го правиш. Накрая изпитваш удовлетворение и виждаш, че няма вариант работата да те залее – можеш да я преплуваш! Дисциплинирано, методично, дело след дело, с пълна организация на канцелариите, на съда и прокуратурата и използване максимално възможностите на МВР. Освен къртовски труд това ни костваше много и като емоция. 
Представете си жертви на блудство или изнасилване като непълнолетни, които десет години не са получили възмездие, опитват се да забравят и изведнъж получават призовка и ги връщаш назад към ужаса. Чувстват го като подигравка, а в някои случаи според мен си е истинска гавра. Или преписка, стояла 20 години в прокуратурата по сигнал на гражданин, пострадал от престъпление и на двадесет и първата година получава известие, че не е установен извършителя. Хората изпадаха в хистерия. 

А проблемът с отлагането – болнични, ангажименти на адвокати и пр.?

И тук ги изненадах. Хората бяха свикнали като се представи болничен, за тях или за адвоката, делата да се пренасрочват за след шест месеца. Но аз отлагам и насрочвам за следващата седмица. В такъв срок е трудно да се снабдиш с друг болничен. И така за шест месеца беше преустановена практиката да се подават молби за отлагане. Ако адвокат подаде молба за отлагане, защото примерно имал ангаживмент на 21-ви, аз я уважавам и пренасрочвам съдебното заседание за 20-ти… Процесуалната дисциплина е изцяло във възможностите и ръцете на магистратите и се налага от Съда.

Дойде ли времето местните хора да са магистрати в градовете? Има дори идеи да се избират по подобие на кметовете.

Склонна съм да се съглася с това. Не споделям мнението на екс-депутата Елеонора Николова за ротация на съдиите – 6 месеца в Петрич, 6 месеца в Кубрат. Защото ние не сме Сицилия и като народопсихология не търпим такива промени. Много е притеснително, ако е вярно, че едва 13-15% от българите вярват на съда. Наскоро колега искаше да ме убеди, че няма как 50% да вярват, защото това са едната страна в процеса – загубилата. Но 13-15% доверие, означава, че даже „ спечелилите” не са удовлетворени от качеството на правораздаването. Трябва да се борим да осигурим поне тези 50%. Удовлетворена съм от това, че много малко от постановените от нас решения са обжалвани. Колеги от въззивния съд в Разград всяка година задават въпроса „Защо не постъпват въззивни дела? Дали защото хората нямат пари?” Не, не е заради това. Обективната истина е, че страната, търсеща защита е била удовлетворена, а другата страна е приела, че санкцията е законосъобразна. Българинът не можеш да го откажеш да обжалва с икономически натиск – ние се борим до последно, когато считаме, че каузата ни е права. 

Достатъчни ли сте трима съдии сега за район с над 45 хиляди население? 

Висшият съдебен съвет е органът, който създава кадровата политика – може да увеличи, намали или преразпредели. Но няма икономически резон например Районен съд в N- ския общински град да има щат от шест съдии и те да решават статистически по пет дела на месец при положение, че в Софийския районен съд колегите решават по 50, а в Кубрат между 25 и 30. Не е вярно, че когато имаш малко работа я вършиш по-качествено. В крайна сметка истината е, че на първа инстанция не повече от 35% от делата съставляват фактическа и правна сложност, а останалите са рутинни и тяхното разглеждане и решаване е въпрос на методичен труд. 
Нашият съд е обезпечен, но например нямаме щат за системен администратор и затова трудно поддържаме актуалност на информацията. Отправяла съм три предложения до Висшия съдебен съвет и ще продължавам да го правя. 

Достатъчен ли е достъпът до правосъдие днес на българина?

Като адвокат се чудех как клиентите ми не са се отказвали след загуби на първа и втора инстанция и са чакали да стигнат до Върховен касационен съд, който е удовлетворил чувството им за справедливост и правосъдие. Но тогава ГПК гарантираше достъп до касационна инстанция, докато сега аз лично съм много притеснена, че са много малко жалбите, които разглежда ВКС. Полагат огромни усилия да пишат големи и мотивирани определения по допустимостта на жалбите, но не ги разглеждат по същество, което не е хубаво. По този начин третата инстанция съществува формално и на практика страните не могат да се ползват от конституционно предвиденото триинстанционно правосъдие. Жалбите, които заливат ВКС, са много, но по тях, ако проявим необходимата доза самокритичност, можем да съдим за нивото на компетентност на първоинстанционните и въззивните съдилища. Ако не можем да убедим гражданите в своята компетентност, няма да намалее броя на жалбите и няма да се преборим за поне 50 % одобрение. 

Това не става ли манталитет в световен мащаб? Например съдът за правата на човека в Страсбург искаше да въведе „лимит” за недопустимост на жалбите ако интересът е до 2000 евро. И добре, че най-съдената държава Русия наложи вето.

Няма провинциални или второразрядни граждани – навсякъде има проблеми. Цената на имота не е част от фактическия състав на нито една материално правна норма от Закона за собствеността и не обуславя сложността на казуса. Данъчната оценка на един имот в село Севар е 4 000 лева, но този имот е дом, покрив над главата на цяла фамилия. Има ли социален или икономически резон да откажеш достъп до ВКС на страната по гражданско дело с предмет правото на собственост върху този имот, защото според държавата той е евтин, а да го разрешиш за друга, единствено по критерий – цена на иска, защото в София данъчната оценка на подобен имот е милион лева или евро. Поради това не споделям и становището, че работата на съдиите от провинцията е по – малко сериозна, сравнена с тази на колегите им от Софийския районен съд, само защото в столицата имотите струват милиони, което обуславя по-висока цена на исковете. Въпросът е принципен. Цената на иска не бива да обуславя достъпа до правосъдие.

Comments

comments